Александра Потър - Да започнем отначало

Но понякога ми се иска да има бутон за изключване. Копче, което да мога да натисна и всичко да спре, като въртележката на панаира, от която можеш да слезеш и да си поемеш дъх.

Както сега .

Високо над покривите с Фъргюс до мен имам чувството, че съм намерила точно този бутон. Всичко е така спокойно, застинало…

Неочакван порив на вятъра ме кара да трепна.

— Студено ли ти е? — пита загрижено той.

— Не, добре ми е — успокоявам го, като се завивам по-плътно в палтото си, но тракащите зъби ме издават.

— Да, сигурно, я ела насам — И като протяга ръка, ме прегръща през рамото и ме придърпва към себе си. Толкова е висок, чувствам се защитена и в безопасност под мишницата му. За няколко минути оставам там, сгушена, на топло и безопасно, наблюдавайки как снежинките танцуват наоколо, скрита в уютната топлина на пространството между гръдния кош и рамото му.

Скритото местенце.

Острият звън на мобилния телефон прекъсва мислите ми и аз посягам към джоба си.

— Ало?

— Мило, виж, извинявай за по-рано…

Обажда се Себ, извинява се за това, че не успял да дойде с мен и като чувам гласа му, ме обзема неочаквана вина. Сякаш са ме хванали да правя нещо нередно. Скачам от пейката. Което разбира се е смешно — просто се бях скрила, за да се стопля.

— Всичко е наред, Себ, не се притеснявай — отговарям бързо, крачейки по терасата. Все едно е нахлул без покана. Виждам, че Фъргюс ми прави знак, че влиза вътре и, докато фигурата му изчезва през прозорците, чувствам съжаление.

— Знаеш ли, мисля да се обадя на дядо ти и да му се извиня.

Моментално фокусирам вниманието си върху телефона.

— Не, не, не! — викам, обзета от паника. — Искам да кажа, че не е необходимо. Всичко беше наред — обяснявам.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — Същевременно си напомням при първа възможност да обясня на дядо цялата ситуация. Подчертавам с две черти.

— Добре, мисля да ти се реванширам — продължава той. — Ще те заведа някъде през уикенда.

— Ти? — наистина съм изненадана.

— Ще те взема утре точно в шест. Носи си паспорта.

Паспорт? Да не ходим зад граница?

— Къде ще ме водиш? — не мога да не попитам. Всичко става толкова бързо, че не мога да го осъзная.

— Остави това на мен, ще видиш — изкушава ме той.

— Но как да знам какво да облека?

Себ се смее.

— Не се тревожи. Всичко съм уредил — успокоява ме, настъпва кратка пауза, после добавя някак по-меко.

— Знаеш ли, липсваше ми тази вечер.

— И ти на мен — отвръщам по-скоро автоматично, отколкото от сърце, защото в мига, в който произнасям думите, осъзнавам, че въобще не ми е липсвал. Напротив, докато не звънна, въобще не се бях сетила за него. Но причината сигурно бе, защото бях така заета с дядо на покера и помагах на Фъргюс да си научи репликите… добре де, заради всичко.

Казваме си довиждане и затваряме. За миг оставам неподвижна, чувствам леко замайване от обрата на събитията, преди да вляза отново вътре.

Намирам Фъргюс с глава, наведена над сценария.

— Всичко наред ли е? — пита той и ме поглежда.

— Ами… да. — Кимам, чувствайки странна смесица от чувства. — Беше Себ — добавям доста неохотно.

— Да, чух.

Настроението е променено и между нас неочаквано се е настанило необяснимо неудобство.

— Ще ме води някъде през уикенда — обяснявам, макар да не съм сигурна защо го правя.

— Чудесно — усмихва се Фъргюс. — Малка ваканцийка, а?

— Нещо такова — мъча се да се усмихна и аз.

Разговорът не върви, настъпва неловка тишина и накрая аз решавам:

— Време е да си вървя.

— Сигурна ли си?

— Да, не е толкова късно, а и дядо ми даде пари за такси. — По-точно „насила ги натика в джоба ми“.

— Почакай, ще те изпратя — казва и грабва ключовете си. Той оставя вратата отключена, слизаме по стълбите до входната врага, която се захлопва зад нас, когато излизаме на улицата.

Все още вали, но земята е толкова влажна, че снегът не се трупа като бял килим, а се топи на малки, сиви, хлъзгави купчинки. Гледам към жълтите неонови светлинки на една лавка за кебап отсреща, пред която се тълпят хора, докато трафикът не стихва. На покрива светът сякаш беше друг, едно магическо място, далеч от тук долу, където реалността хапе.

Минава такси и спира, а и ние отскачаме назад, за да не ни изпръска.

— Е, пожелавам ти приятна миниваканция! — целува ме по бузата Фъргюс за довиждане.

— Благодаря! — усмихвам се, отварям вратата на таксито и влизам вътре. — А на теб успех утре на прослушването. Знам, че ще се справиш. Имам предчувствие.