Александра Потър - Да започнем отначало

Дядо се подхилва доволно и пуфти с лулата си.

— Хайде, само още една игра — моли се той.

— Би било чудесно — клати глава Фъргюс, — но наистина трябва да се прибирам. Утре имам прослушване.

— О, вие сте актьор? — пита Филис, която отдавна е излязла от играта и от доста време седи на дивана.

— Плащам за греховете си — смее се той.

— Веднъж излизах с един актьор. Играеше във Вариетето, голям красавец.

— Добре, добре Филис — успокоява я дядо, после се обръща към мен и мърмори: — С кого ли не е излизала!

Опитвам се да не се разсмея и го ръчкам да спре.

— Ти също ли си тръгваш? — пита ме той.

— Няма как, обещах да му помогна да научи репликите си — смея се тъжно, очаквайки че ще се ядоса, но той ме гледа разнежено.

— Браво, момичето ми! — кима одобрително, като ме тупа леко по коляното.

— Само да взема палтата ни. — Фъргюс става и отива към стола, който е близо до шевната машина, където са оставени. Посяга към тях, но спира.

— Това някой от вашите проекти ли е, господин Конъли? Тес ми каза, че сте работел като шивач.

Поглеждам и виждам, че държи чантата, която правех. Притеснявам се, сякаш е открил някаква дълбоко пазена моя тайна.

— Шивач?

Но аз съм повече притеснена от изражението върху лицето на дядо. За част от секундата изглежда, че не може нищо да си спомни.

— В Савил Роу, дядо — намесвам се веднага. — Работеше там петдесет години — продължавам, за да му помогна.

— О, да, така е — кима, спомняйки си дядо. — Но аз нямам нищо общо с това. Проектът и идеята са на Тес, аз само й помагам. Не е ли талантлива? Постоянно й повтарям, че има талант, но тя не ме слуша…

— Това е просто идея — намесвам се, за да прекъсна дядо и го прегръщам. — Бай-бай, скоро ще дойда пак.

— Довиждане, скъпа моя!

— Забавлявайте се — маха ни с ръка Филис от дивана и ни намига, — и не правете нищо, което аз не бих направила.

Но от нотката в гласа й заключвам, че няма нищо, което тя не би направила, и като долавям погледа на Фъргюс, почервенявам. Честно, това е толкова притеснително. Когато казах, че искам първата среща между дядо и гаджето ми да бъде различна, имах предвид вечерта да бъде различна, а не гаджето! Ще трябва при първа възможност да обясня на дядо каква голяма грешка стана. Фъргюс е просто приятел, а не гадже, това е всичко.

И като прегръщам силно дядо, махам за довиждане. Колкото по-скоро оправя нещата, толкова по-добре.

— Трябва да ти призная нещо: „Влюбен съм в теб“.

— Наистина ли? — поглеждам го изпитателно в очите.

— Да — кима той, фиксирайки ме е влюбен поглед. — От първия миг, в който трябваше да оперирам спешно сърце и ти ми подаде скалпела!

— Доктор Лорънс… — примирам аз.

— Сестра Кати… — отвръща страстно той.

Двамата сме в квартирата му в Шепърд Буш и упражняваме репликите за прослушването утре. Той живее в малко студио, високо под стряхата на голяма викторианска къща с тераси, чиито тавани са толкова скосени и под такъв наклон, че през цялото време трябва да върви приведен, за да не удари главата си, докато се разхожда напред-назад с ръкописа в ръка.

— Тук пише „сестра Кели“! — поправям го.

— Да, така е, по дяволите! — ругае той, прокарва ръка през косата си и я приглажда назад — Ще го запомня грешно!

— Няма значение, не се тревожи — опитвам се да го успокоя. — Кати, Кели, каква е разликата?

— Зависи от това дали ще получа ролята или не — отвръща мрачно той, на челото му се е врязала дълбока бръчка.

Като захвърля сценария на масичката за чай, той се изтяга върху един кадифен шезлонг. Забравете за модерния минимализъм — жилището на Фъргюс прилича повече на пещерата на Аладин. Обзаведено е с невероятна еклектика от старинни географски карти, шарена индианска черга на стената, купища книги с кожени подвързии и златни букви по кориците, старомодни лампи с ресни, върху които са хвърлени копринени шалове, за да бъде светлината мека и розова.

Както научих, всичко си има история и няма нищо общо с една разходка до ИКЕА. Вместо това Фъргюс е намерил повечето неща или по време на пътуванията си, или направо на улицата.

— Хората изхвърлят какво ли не, такива прекрасни вещи. Намерих този шезлонг на боклука — каза ми гордо, още когато влязох тук. — Показах го на един мой приятел, който работи в магазин за антики, и той ме светна, че е от началото на века, можеш ли да повярваш? Просто трябваше малко да го постегна… Сетне посочи лампите: — Те бяха изхвърлени за рециклиране. Нуждаеха се само от нови абажури и станаха като нови.