Александра Потър - Да започнем отначало

— Като нашата бъдеща кралица, а? — прошепвам, докато вратата се затваря зад гърба ни.

— Стига де, забравил съм си очилата и не виждам добре! — протестира той, докато се подхилва.

За миг не казваме нищо и продължаваме по коридора, но повече не мога да се сдържам, така че се обръщам към него и избухвам в смях. Той също.

Докато стигнем до стаята на дядо все още се смеем. Чукам на вратата. Три бързи, последвани от три бавни. Фъргюс ме гледа въпросително.

— Това е специална парола… Тук играта на покер е забранена — шепна.

— Аха, значи сме нарушители — мърмори той и неочаквано сякаш се изнервя заради тези предпазни мерки.

Настъпва пауза, сетне звук от завъртане на ключалка и вратата се отваря, а пред нас се появява дядо, облечен с костюма си на тънки райета, а от джобчето на сакото му се подава смарагдовозелена копринена кърпичка. Лицето му светва, когато ме вижда, и без да продума, оглежда дали коридорът е пуст, преди да ни пусне вътре.

След като вратата вече е затворена, ме прегръща.

— Тес, скъпа, радвам се, че успя да дойдеш.

— Не бих пропуснала за нищо на света — смея се като махам на всички познати лица, живеещи в „Хемингуей Хаус“, вече насядали около масата. Те отговарят с бодро „Здравей!“.

— Доведох един приятел — Фъргюс — представям го аз, но той вече е обсебен от Филис, която се опитва да го настани до себе си.

— Филис, остави бедното момче! — назидателно казва дядо.

— Какво? Нищо не правя? — хваната натясно, Филис се прави на невинна.

Фъргюс се възползва от положението и се присъединява към нас.

— Благодаря ви — казва тихо на дядо, като му подава ръка.

— Внимавай много, синко — хили се дядо, стискайки ръката ми. — Тази жена ще се опита да те отмъкне под носа на Тес.

— О, чакай, Фъргюс не ми е гадже — започвам да обяснявам, но Филис ме прекъсва.

— Какво чух? Думата гадже ли? — пита гръмогласно тя и се оглежда.

Усещам как лицето ми става червено и не мога да погледна към Фъргюс. Може би идеята ми не бе чак толкова добра.

— Да, точно така — обажда се той, преди да успея да отговоря.

— Какво, по дяво… — обръщам се рязко към него, за да видя широка усмивка, цъфнала на лицето му.

— Няма да ме тропосаш да правя цялата вечер компания на Филис — съска едва чуто той през стиснатите си зъби като вентролог.

С периферното си зрение виждам Филис, седнала на края на стола, а очичките й изглеждат увеличени зад стъклата на очилата. Боже, тази жена минава осемдесетте, но е истинска мъжемелачка.

— Добре, добре — кимам. — Да, това е гаджето ми.

Чувствам се малко виновна, че лъжа дядо, но по-късно ще му обясня.

— Прекрасно! Чудесно! — той изглежда развълнуван. Протяга ръце към Фъргюс и го прегръща. — Най-сетне!

О, хайде, дядо, стига, не е необходимо да отиваш чак толкова далеч, цупя се, докато гледам как Фъргюс се забавлява.

— Е, да започваме, а? — прекъсвам прегръдката им. — Всички ни чакат!

— Да, да — кима той, докато сред присъстващите настъпва вълнение, те се местят, за да направят място за нас.

Сядаме на масата, върху която има тесте карти и бутилка уиски „Блексток& Уайт“. А това не е ли…?

— Дядо, да не си запалил тамян? — питам и неочаквано съзирам малък димящ конус в средата на масата.

— Наг Чампа — поправя ме с изненадваща точност той, като се има предвид отслабващата му памет. — Тази сладурана Мелани ми я подари. Увери ме, че помагала да не се усеща миризмата от лулата ми — и ми намига, докато стиска лулата в зъби и я запалва с кибрит.

— Но, дядо, правилата… — протестирам разтревожено, но Фъргюс ми затваря устата, като ми подава чаша уиски, което изпивам с благодарност.

— А сега, мили хора… — Дядо привлича вниманието на всички присъстващи и разговорите около масата заглъхват. Той издухва дима от лулата си и посяга към картите.

— Да започваме играта — и раздава картите с размах.

Два часа по-късно, една бутилка уиски и сериозно залагане, съм загубила парите си, както и повечето от играчите. Дядо, обаче, е на печалба. Просто е влязъл в печеливша серия. Въпреки че залага само с монети, вече е спечелил петдесет лири и взема всяка ръка. Останали са само той и Фъргюс.

— Е, ти ме разби! Излизам, край — обявява Фъргюс, като сваля картите си. — Не мога да се меря с теб!

— Глупости! — отвръща дядо, но се пъчи като пуяк от гордост.

— Трябва да играете професионално, господин Конъли — продължава да го хвали Фъргюс, като ми намига.

— О не, моля те, не му давай подобни идеи — протестирам аз.