Александра Потър - Да започнем отначало

Слушах го и си мечтаех. За човек като мен, който има навика да пазарува от благотворителни магазини или втора употреба, това бе още по-добре! Тези неща бяха безплатни!

— Между другото, благодаря ти, че остави дядо да спечели — усмихвам му се, като сядам близо до шезлонга и се опитвам да го разсея от предизпитната треска. — Всички ние малко се тревожим за него, смятаме, че има начални признаци на Алцхаймер. — Чувайки се да произнасям тези думи, осъзнавам, че за пръв път изказвам проблема на глас, пред себе си и пред друг човек.

— И моят дядо има — отвръща тихо той. — Понякога е доста трудно. И за тях и за семейството.

— Знам — кимам, а вътрешностите ми се обръщат, докато мисля за дядо. Мога да мисля само за бъдещето, за това какво ще се случи. Страхувам се прекалено много, че ще го загубя.

— Междувпрочем, не съм — казва Фъргюс.

Това прекъсва мислите ми и аз го поглеждам объркано.

— Не съм го оставил да победи — обяснява с усмивка. — Той е страхотен играч.

Знам, че ме лъже. Случайно погледнах в картите му и видях, че има флош роял, но той бързо ги смени, за да загуби.

— И съм сигурен, че още доста време ще бъде такъв — уверява ме Фъргюс. Знам, опитва се да ме успокои.

— Благодаря и за това, че дойде с мен.

— Благодаря, че ме покани, удоволствието беше мое. Забавлението също — смее се той, — но от хазарта се огладнява. Не си ли гладна?

— Умирам от глад — признавам. Почти не бях яла нищо днес и сега съм като озверяла.

Той става и отива в малката кухничка, отдето чувам тракане, отваряне и затваряне на чекмеджета и вратички.

— Страхувам се, че нямам пресен омар — обажда се след няколко минути и главата му се появява зад вратата на шкафа, — но мога да ти предложа печен боб с препечена филийка.

— Страхотно — отговарям със сериозно лице. — Не обичам пресен омар.

Той се смее и започва да пече филийки на тостера, да отваря консерва боб и след няколко минути сервира две вдигащи пара чинии е боб и препечени филийки.

— Мммм, много е вкусно — една успявам да измуча с уста, пълна с вкусна препечена филийка с масло. — Комплименти за главния готвач.

— Това е една от любимите ми рецепти — кима той със самоирония. — Открих, че ароматите направо плачат за тъмна бира Гинес.

Смея се, докато отваря кутийка бира и пълни две чаши с тъмна, почти черна пенлива течност, като ми подава едната.

Двамата седим със скръстени крака върху възглавниците на пода, балансирайки чините с боб върху старинната ракла за пренасяне на чай от източноиндийската компания, превърната в импровизирана масичка. За миг в главата ми изплува спомена за вечерята със Себ в Мада , за екзотичните блюда и космически високите цени, и не мога да престана да мисля колко повече ми харесва тази проста храна в тази обстановка.

Но единствената причина за това, разбира се, е, че не харесвам пикантни храни, напомням си бързо, и никаква друга.

Няколко минути ядем в приятна тишина, докато Фъргюс вдига вилицата си и пита:

— Спомням си, че ми каза, че не мечтаеш?

Поглеждам го и за миг не включвам какво има предвид.

— Онази чанта, която видях…

Разбирайки какво иска да каже, се чувствам засрамена. Надявах се, че няма да спомене затова. Освен пред дядо, не съм признавала на никого и никога не съм била толкова смела, че да се разкрия и да стана за присмех, а сега тайната ми е разкрита.

— О, това ли? — правя се на безгрижна. Смятам просто да подмина въпроса, като се направя, че за мен не е важно.

Но има нещо в погледа, който Фъргюс ми отправя, което кара мечтите ми да изглеждат неочаквано възможни. Не искам да ги крия. Не искам да отричам. Напротив, искам да говоря за тях.

— Добре, признавам, обичам да правя някакви неща и имам разни идеи… — Винаги съм мислила, че ще ми бъде трудно да обясня каква е идеята ми, какъв е планът ми, но ето че, започвайки да говоря, думите сами излизат. — Знаеш ли, жените харчат цяло състояние за една чанта… О, сигурно не знаеш, нали си мъж — поправям се бързо. — Затова искам да направя чанта, която да е красива и стилна, но да не струва много пари и да не е направена в някоя прашна работилница в Китай или Индия. Чанта, която е изработена ръчно от стар брашнен чувал от Франция, така че да може да се рециклира…

— И така ще допринесеш за опазване на околната среда — прекъсва ме той.

— Точно — ентусиазирам се аз. — За тази използвахме кърпичката на дядо като подплата, една стара панделка и копчета, а в един магазин намерих стари кожени тиранти, за да направим от тях дръжките, които станаха перфектни. Така че, както виждаш, чантата също ще има история, минало — като всички неща, които си намерил за този апартамент… — Махам с ръце, преди да се обърна към него. И виждам, че ме гледа замислено.