Александра Потър - Да започнем отначало

— Фъргюс, това е фантастично! — възкликвам. — Защо не си ми казал?

— Агентът току-що ми се обади — свива рамене той, опитвайки се да звучи безгрижно. — Всичко винаги в последната минута.

— Кога е прослушването?

— Утре. Трябва да науча репликите тази нощ.

— Това е чудесно!

Той си позволява да се усмихне леко. Мога да позная, че тайно е въодушевен, но отчаяно се опитва да не го покаже.

— А ти? — пита ме. — Какво ще правиш?

— Отивам при дядо, днес е неговата вечер за покер. — Прекъсва ме острият звън на телефона ми. — Извинявай, само секунда. — Вадя го от джоба и отговарям. Това е Себ, сигурно иска да знае къде съм. — Вървя към автобусната спирка. Ще бъда в „Хемингуей Хаус“ след около половин час — отговарям щастливо, преди още да ме е попитал. Наистина чакам с нетърпение тази вечер вече цяла седмица. Нямам търпение да представя Себ на дядо.

— Добре — отвръща той.

— Така че, ако дойдеш до седем, когато играта започва…

— Обаче има един малък проблем.

Проблем ли? Доброто ми настроение изведнъж спада като спукана автомобилна гума.

— Какъв проблем?

— Бях напълно забравил, че тази вечер имам уговорена игра на скуош.

Не мога и не искам да повярвам на ушите си.

— Защо не я отложиш? Това е просто скуош…

При думата „просто скуош“, усещам как той настръхва в другия край на линията.

— Уговорката е отпреди цяла вечност, не мога просто така да я отменя в последния момент — отвръща нетърпеливо той.

— Но аз наистина много искам да се запознаеш с дядо! — Знам, че съм досадна. Когато се срещнаха за пръв път беше истинско бедствие, затова исках този път да е различно. Дори съм планирала как да скрия античния пистолет.

— Съжалявам, мило — отвръща леко поомекнал той. — Объркал съм срещите. — Но очевидно няма намерение да промени нищо. — Друг път, а?

Разочарованието ме удря в стомаха и ме оставя без дъх. Прекарах последните няколко седмици, като правех нещата така, както той искаше да ги правя, а сега го моля само за едно, което наистина е важно за мен… а той… Сълзите ми неочаквано рукват. Чувствам се разстроена. Предадена. Бясна! Защото в случая не става дума само за мен, а за дядо. Той живее за тези вечери с игра на покер и ги чака от дни. Всичко е планирал! Не мога да наруша броя на играчите му! Не мога да го предам. Няма да позволя това да се случи.

Като прибирам телефона, поглеждам Фъргюс.

— Ти как си на покер?

Накрая сключваме сделка. Той ще дойде с мен, а след това аз му помогна да научи репликите си.

— Значи имаме сделка! Да си стиснем ръцете — смее се Фъргюс, скача на колелото и обещава да се срещнем там.

— Чаках, не съм ти дала адреса — викам след него.

— Не се притеснявай! Аз съм куриер, ще го намеря — отговаря, преди да изчезне сред потока от коли.

Оказва се, че когато след половин час стигам, вече ме чака пред „Хемингуей Хаус“ и двамата влизаме заедно.

— О, мис Конъли — вика мис Темпъл и се хвърля към мен на секундата.

— Здравейте! — усмихвам се насила. Мога да се закълна, че е спала тук, за да ме дочака.

— Коя е тази? — шепне Фъргюс в ухото ми.

— Драконът, който мрази дядо — отговарям.

— А вие кой сте? — пита строго мис Темпъл, обръщайки се към него.

— Фъргюс О’Фланаган — отговаря той и намята чара си като пелерината на Зоро. Усмихва се широко, фиксирайки я със закачливите си очи. — С кого имам удоволствието?

Ефектът е поразителен. Мис Темпъл видимо се разтопява пред очите ми и се превръща в локва… пардон, в малко момиченце.

— Моля, наричайте ме Катрин — изчервява се тя.

Катрин? Гледам и не вярвам на ушите си.

— О, като бъдещата ни кралица — флиртува той, поема ръката й и я целува. — Всъщност мога да видя известна прилика.

— Нима? — кикоти се закачливо тя, а червенината се качва още по-високо по лицето й.

Прилика? Между херцогинята на Кеймбридж и мис Темпъл? Все едно да кажеш, че има прилика между новородено котенце и ротвайлер.

Кашлям високо и двамата се обръщат към мен.

— Трябва да вървим, дядо ни очаква.

— Да, разбира се, съжалявам, ще ме извините ли? — Фъргюс се обръща към мис Темпъл, опа, пардон — към Катрин.

— Да, да, няма нищо — неохотно пуска ръката му тя и започва да си вее с лист хартия. — Приятно прекарване и поздравете дядо си — усмихва се и на мен. — Очарователен джентълмен… трябва пак да го посетите.

— Непременно — усмихва се Фъргюс, намига ми тайно, докато аз го хващам за ръката и го водя към противопожарната врата.