Александра Потър - Да започнем отначало

— Движи се! Не разочаровай съотборниците си!

Само че вместо да ги приближавам, те сякаш се отдалечават все повече от мен. Това е като мираж. Или като дъгата. С тази разлика, че в края няма гърне с жълтици, а само коремни преси, клекове и нещо, наречено „разтяжки“. Което звучи забавно и интересно от стола в топлия, уютен и ергономичен офис, но сега ми изглежда не чак толкова привлекателно в студената тъмнина на парка Уимбълдън.

Накрая, когато дробовете ми всеки момент ще избухнат, ги настигам, и то само защото те спряха да тичат и се подредиха на тревата, за да правят коремни преси. Забелязвайки инструктора, само вдигам ръка в нещо подобно на индианския поздрав „Хау!“ Не за друго, просто защото не мога да говоря. Тялото ми е в шок от това неочаквано силово изпълнение и аз се превивам на две, опитвайки да си поема въздух.

— Е, наслади ли се на разходката? — гърми гласът на инструктора в ухото ми, докато се навежда над мен.

Почти ще изляза от кожата си. Само че дори и за това нямам сили.

— Извинете… опитвах се да… — Мъча се да дишам, но той ме прекъсва.

— Петдесет коремни преси! — командва дрезгавият му глас.

А аз си мислех, че Уди бе безпощаден.

Свличам се на тревата и започвам. След пет минути съм напълно изтощена. Всичко, което искам, е да ме оставят да лежа тук, но няма да стане. Имам много страшен инструктор, който стои точно над мен и брои:

— Едно… две… три…

Добре, ще го направя. Това са само петдесет коремни преси! Няма да ме убият, я! Слагам ръце зад главата си, поемам си дълбоко дъх и започвам да се сгъвам…

Вземам си думите обратно. Мисля, че ще ме убият.

Двайсет минути по-късно съм готова да повърна. И този път пикантната храна няма нищо общо. Причината е, че не всичко свърши с петдесетте коремни преси. О, не! Трябваше да направя спринт, лицеви опори, разтяжки — което включва клякане, изхвърляне на крака встрани и отново изправяне — нещо, което е изключително болезнено. Честна дума. Да не споменавам за скачането, изхвърлянето и пълзенето на лакти около очертанията на парка.

Не, не се шегувам.

И да, отгоре на всичко трябваше да платя доста пари, за да правя тези непосилни диващини.

Никога не съм била толкова изтощена. Ако падна назад, ще трябва да направя повече, така че положих всички усилия, но отново и отново трябваше да правя упражнения. Всички останали от зеления отбор сякаш бяха олимпийски шампиони. По едно време трябваше да си партнираме и да действаме все едно сме войници, а един от нашите е бил ранен при бомбена атака, така че трябваше да го изведем на безопасно място. Паднах се с Гари — двуметров айти специалист, който се състезаваше в дисциплината триатлон просто за забавление. Достатъчно е да кажа, че докато го завлека на раменете си до нашия бункер, се клатушках и препъвах като пияна. Накрая той трябваше да ме носи.

Поради което сега се крия зад едно дърво. Добре, съжалявам, но няма друг начин. Инструкторът ни нареди да направим няколко обиколки на парка, а моите крака все едно са пълни с олово. Не мога да вървя, та камо ли да тичам. Мисля си, как сега можех да си бъда вкъщи, да си лежа и да си гледам телевизия. Или да пия чаша вино. Или да лежа във ваната. Или дори да пера на ръка. Как е възможно хората да правят всичко това за удоволствие? По своя воля и желание? Няколко пъти в седмицата?

Надничам предпазливо иззад дънера и виждам няколко зелени лигавника да профучават покрай мен. Те дори не са забелязали, че ме няма. Стратегията ми е да остана още няколко минути тук, да си почина, да възстановя дишането си, сетне ще се промъкна и ще се присъединя към тях, когато минат отново покрай мен. Какъв брилянтен план! Затварям очи, сядам на влажната трева и се облягам на дървото.

— Номер трийсет и четири! Къде си, по дяволите?

Отварям очи. Мамка му!

— Номер трийсет и четири! Искам да те виждам! Веднага! Къде си!

Мамицата му!

Гърдите ми се стягат. Би трябвало да се досетя, че номерът ми няма да мине. Тези инструктори сякаш имат очи и на гърба и виждат всичко дори в тъмнината. Нищо не убягва от погледа им.

— Номер трийсет и четири!

Сега той направо крещи, а аз надничам иззад дънера и го виждам на около петдесет метра от мен. Огромен правоъгълен мъжага във военна униформа, като голям хладилник, боядисан в камуфлажни цветове. Ама че работа. Никога няма да мога да се измъкна от скривалището си. Той ще ме хване и ще ме накаже да направя милион лицеви опори. Обречена съм на смърт. Просто трябва да избера удобен момент, когато теренът е чист… Аз…