Александра Потър - Да започнем отначало

— Добре, не се тревожи, до скоро.

— Чао, бай.

— Бай.

Оставям телефона, гледам имейла около секунда, докато гриза нокътя си, сетне е кликване на мишката го изтривам.

През останалата част от сутринта работя и се опитвам да прогоня всички мисли за сър Ричард от главата си. Както вече казах, той е зрял човек — какво ще прави си е негова работа. Но все пак се опитвам да го избягвам, а когато ми трябва неговия подпис върху някое писмо, моментално си спомням написаното в имейла за „камери на живо“ и вместо да отида в офиса му го подписвам сама. Не искам да прекъсна каквото и да е, нали?

Така че, когато настава обедната почивка, се успокоявам и вече мога да отида в кафенето отсреща, за да се видя с Фъргюс. Той е оставил съобщение на Ким, че трябва спешно да ме види.

— Какво има? — питам, след като се промъквам между масите и сядам срещу него. Изглежда така, сякаш не се е бръснал цяла седмица, докато гъстата му черна коса стърчи във всички посоки.

— Два дни, двайсет и три часа и осем минути — отвръща безизразно той.

— Моля? — поглеждам го и нищо не разбирам. Знам, че закъснях малко, тъй като трябваше да пратя бързо един факс, но не чак толкова много.

— И все още чакам.

— Съжалявам, Фъргюс, не те разбирам.

— „Пропуснати връзки“ — въздиша той, сякаш всичко е очевидно и ясно.

Неочаквано проумявам.

— Това ли било толкова спешно?

Той ме гледа, сякаш иска да каже „Как можеш да ми задаваш този въпрос?!“

— Тя не ми отговори!

— Все още! — добавям също толкова твърдо.

Една сервитьорка се появява и поставя голям печен картоф пред него, покрит е кисела сметана, сирене и черен боб.

— Да ви донеса ли нещо? — пита, обръщайки се към мен.

— Просто един обикновен картоф без нищо, благодаря — отвръщам, гледайки със завист към чинията на Фъргюс. Не мога да си позволя нищо друго. Не бива да рискувам. Не и след Мала .

— Няма да се обади, просто знам — продължава той, след като сервитьорката изчезва. Поглежда смартфона си, който лежи мълчаливо на масата между нас. — Това беше глупава идея. Аз съм идиот!

— Най-вероятно не е прочела съобщението ти — споря с него. — Откъде можеш да си сигурен, че чете „Пропуснати връзки“?

— Хм! — той не изглежда убеден и отваря уста да каже нещо, сетне изглежда променя решението си. — А ти, какво прави тази седмица? Нещо забавно? — пита и започва да рови в картофа си.

Прелиствам дневника в ума си. Миналата седмица се записах на фитнес курсове е натоварване и тази вечер ще отида за пръв път. По-рано се притеснявах, че няма да мога заради стомаха, но сега се чувствам достатъчно добре. Но не съм съвсем сигурна, че мога да го нарека нещо забавно. После се сещам за сватбата, на която Себ ме покани, но тя е чак другата седмица, и освен това не знам толкова много за мъжете, че да предположа дали Фъргюс смята подобно събитие за забавно.

— Себ утре вечер ще ме води на концерт — казвам. — Успял еда купи два билета за една от любимите му банди и ми изпрати съобщение.

— О, да, забравих, че някои от нас имат любовен живот — вмята тъжно Фъргюс.

Което ми напомня… Вадя молив от чантата си и драскам върху ръката си.

— Какво пишеш? — пита той, опитвайки се да разчете драсканиците.

— Слушалки за уши — казвам и обръщам ръката си, за да му покажа.

— Толкова ли съм досаден? — цупи се Фъргюс.

— Не, глупаче, те са за концерта.

— Ще носиш слушалки на концерта? — той ме гледа учудено. — Извинявай, ако нещо не съм разбрал, но човек не ходи ли на концерт, за да слуша музиката?

Бузите ми порозовяват.

— Да, но тази музика не е моята.

— Кои ще свирят?

— Някаква независима група, която въобще не съм чувала — мръщя нос.

— Не харесваш ли независимата музика?

Оглеждам Фъргюс с износената му тениска „Рамонес“ и се чувствам леко засегната.

— Не. Опасявам се, че вкусът ми е доста по-лош.

— Колко по-лош? — хили се той.

— Много.

— Какво ще кажеш за „Ноланс“, например?

Избухвам в смях.

— Какво съм казал? — пита със сериозно лице той. — Те са най-успешната ирландска банда, не може да не знаеш.

Спирам да се смея и го гледам сериозно. Той сигурно се шегува, нали?

— „В настроение съм да танцувам“ беше хит номер едно.

Така ли? Гледам го изненадано. Боже, май не се шегува, всъщност изглежда ужасно сериозен.

— В Япония — добавя тържествено.

— О, в Япония, това е удивително — запалвам се и аз. Надявам се, че не съм го обидила. Вероятно е много горд е тях, защото са ирландци. Всъщност, те може би са национално богатство, както е Кралицата за британците.