Александра Потър - Да започнем отначало

— Меден месец, харчи-пари — подхвърлям пренебрежително.

Себ кима в знак на съгласие.

— Наистина, за какво е едно парче хартия? — продължавам убедено. — Защо двама души да не могат да живеят просто заедно?

— Абсолютно вярно — подкрепя ме той и ме гледа така, все едно току-що е открил своята половинка сродна душа.

— Както се казва…

— Ако нещо не е счупено, не го поправяй — довършваме в един глас двамата.

Настъпва мълчание, докато се гледаме, изненадани от новата връзка помежду ни. Сякаш сме си станали по-близки.

— Просто защото са ми колеги, все пак мисля, че трябва да отида — обяснява смутено той. — Е, ти би ли дошла с мен? Ще отнеме само час. Максимум деветдесет минути. — Гледа ме умолително. — Ще ти бъда много благодарен.

Трябват ми само няколко мига, за да реша — макар че, ако трябва да съм честна — трябваше ми само секунда.

— Добре — въздъхвам великодушно и си напомням наум: И този път никакво хващане на букета .

— Страхотно! — усмихва се с облекчение той, лицето му се успокоява и отново ми показва ослепителните си зъби. Стомахът ми на свой ред се присвива, но този път това няма нищо общо със сечуанските нудълси. Боже, той наистина е много хубав. — Дължа ти огромна благодарност.

— Моля те, няма нищо — усмихвам се, но вътре чувствам щастлив пожар.

— Всъщност знам как ще ти се отплатя…

— Нима? — усмихвам се, но кой знае защо в мен пълзи тревога. О, божичко, надявам се да не ми благодари с плътски забави, тъй като след снощи не се чувствам способна на нищо.

Вместо да приближи към мен, той отива до рафтовете, където стоят дисковете му.

— Защо не се сетих по-рано? — самоукорява се Себ. — Направо ще те довърша!

— Страхотно — усмихвам се. В мен не е останало много за довършване, но той е толкова сладък, когато е ентусиазиран от нещо.

— Та-та-та! — измъкна триумфално една голяма кутия. — Ето го!

— Какво е това?

— Единственото специално издание на „Междузвездни войни“ , всички серии от 1 до 6. — Лицето му гори от въодушевление. — Цялата сага!

Чувствам как изтръпвам от ужас.

— Всички шест филма! — продължава ентусиазирано той. — При това на оптичен диск!

Гледам го, мозъкът ми щрака бавно. О, боже, с какво съм заслужила това наказание! Това не може да ми се случи! А аз си мислех да се излежавам цялата неделя и да си гледам „ИйстЕндърс“!

— Това е режисьорската версия, така че има допълнителни снимки, извън кадър, специални интервюта и дори никога невиждани и непоказвани специални ефекти, които са били изтрити…

Усмивката ми замръзва. Нямам думи.

— Знам, че ще те излекува и ще върне усмивката на лицето ти — усмихва се той, обърквайки ужасеното ми гробовно мълчание с онемяване от удоволствие. — Само си помисли какъв кеф — да си лежиш тук и да си гледаш, не е необходимо дори да ставаш. — Поставя сребристия диск в плейъра.

Да, и аз точно това си мислех, и то ме ужасява. Едва издържах само един филм от поредицата, а сега как ще изгледам шест? Това е като доживотна присъда.

— Всъщност, знаеш ли, може би просто ще гледам телевизия. Управлението на това дивиди е доста сложно — успявам да промърморя, след като намирам гласа си. Размахвам дистанционното и слагам на лицето си маската „Такава идиотка съм, когато става дума за техника“.

— Не, не, въобще не е сложно, много е просто — настоява Себ. — Това е от най-новите устройства, слагаш шестте диска едновременно, така че дори не се налага да ставаш. — Той натиска бутона, устройството излиза и започва да нарежда дисковете върху него. — Ще се върти с часове. Просто натисни „плей“.

— Чудесно. — Гласът ми излиза с мъка и прилича повече на грачене.

— Нали? — доволен, натиска копчето заради мен.

— В такъв случай, защо не зарежеш гимнастиката и не останеш с мен? — предлагам безнадеждно. Ако съм осъдена да гледам тези филми цял ден, поне да се гушкам с него!

Но не става.

— Съжалявам, трябва да тичам. Приятно забавление!

— О, да… о, и на теб.

Имам чувството, че отчаяно бърза да се измъкне.

След като ме целува нежно по главата, той излиза забързано от спалнята. Чувам външната врата да се затваря и в този момент гръмва музиката и думите: Имало едно време в една далечна галактика…

Стомахът ми издава гръмки звуци. О, не. Не отново…

До понеделник съм успяла да се излекувам дотолкова, че да мога да се завлека на работа. Съвсем за кратко обмислях идеята да се обадя, че съм болна, но не искам да оставям сър Ричард сам, освен това просто няма да издържа още фантастични филми. Стомахът ми не ги понася. Ако лютата телешка пържола в Мала почти не ме уби, пълната колекция на Себ направо щеше да ме довърши (точно както той се закани).