Александра Потър - Да започнем отначало

Принудителното ми залежаване все пак си има и добра страна: не само че станахме по-близки, отколкото преди, но и свалих двата килограма, които бях качила по Коледа. Седя на бюрото си и пия пептобисмол (за съжаление трябваше да пропусна обичайното си тройно кафе лате тази сутрин заради този розов сироп.) Може да предложа преживяването си на Фиона като алтернатива на модните й маниашки диети.

Един образ изплува във въображението ми — как Фиона поглъща сурово чили (тя никога не прави нещата наполовина — ако ще е гарга, рошава да е!), последван от картината на нашата обща баня, която през следващата седмица ще бъде недостъпна за мен.

Замислям се втори път и решавам, че идеята ми не е особено удачна…

Фокусирам се върху документите на бюрото и започвам с купчината фактури. Трябва да уредя подготовката на партито в чест на оттеглянето на сър Ричард, което ще се проведе в някакъв частен клуб в Мейфеър другия месец. Другия месец! При тази мисъл ме сграбчват железните клещи на тревогата. Опитвах се да не мисля, че сър Ричард ще ни напусне, да прогоня мисълта като някакво неясно събитие, което ще се случи в някакво далечно бъдеще. Но не мога да се преструвам вечно. Това наистина ще стане и трябва да помисля сериозно.

Добре, ето какво знам досега:

1. Вече няколко кандидати са интервюирани за неговото място.

2. Ако слуховете се окажат верни, за огромно неудоволствие на всички, една от тях е Уенди (когато тя отиде на интервю пред Борда, в целия офис се чу недоволна въздишка.)

3. Досега обаче няма никакви намеци за това кой ще го замести.

4. Но аз знам, че който и да е, ще трябва да кандидатствам отново за работата си, тъй като договорът ми е само временен.

При тази перспектива стомахът ми се свива на топка. Сър Ричард каза, че ми е написал прекрасна препоръка, но кого заблуждавам? Никога няма да ме изберат за личен асистент на годината. Всъщност, мисля че е безсмислено да кандидатствам отново. Дори ако по някаква случайност получа работата, новият шеф никога няма да бъде като сър Ричард. В най-лошия случай може да е Уенди, напомням си с ужас. Което моментално ме оставя… къде? Без работа. На социални помощи? Секретарка на шеф, който ме мрази?

Въздишам и си отбелязвам да звънна на няколко агенции още днес следобед. Може би ще успея да си намеря някаква друга работа. Такава, която изисква човек, който може да пише само с два пръста, да прави таблици на Ексел с прекалено много квадратчета, които се разпадат без причина и да имитира успешно автоматичен телефонен секретар.

Точно . Сигурна съм, че за мен има в изобилие подходяща работа.

Събирайки купчината документи, които се нуждаят се от подписа на сър Ричард, тръгвам към неговия офис. Вратата е леко открехната и когато надничам през процепа, виждам, че го няма. Вероятно прави онова, което той сам нарича „да се разтъпча“. Политиката на сър Ричард е да бъде приятел с целия персонал и в понеделник след почивните дни прави обиколка, като спира при всеки и го пита как е. Като главен директор той наистина е един на милион.

Добре де, няма значение. Просто ще му оставя бележка, решавам, и влизам в офиса. Отивам до бюрото му и тъкмо оставям документите до лаптопа, когато той влиза.

— Добро утро, сър Ри…

Спирам на средата на думата, тъй като той скача като тигър и се хвърля върху бюрото си, затваряйки капака на лаптопа с тялото си.

— О, Тес, добро утро! — пъшка, опитвайки се да изглежда безгрижен, докато почти лежи върху бюрото си.

Толкова съм стресната, че го гледам за миг като онемяла, преди да се съвзема.

— Всичко… наред ли е?

— Да, да, чудесно — кима той, докато приглажда косата си и нагласява очилата.

Чакам го да се премести. Но той не го прави. Остава да лежи, подпирайки главата си с ръка като някоя манекенка в поза, рекламираща бикини.

— А ти? — пита ме, сякаш всичко е напълно нормално.

— Аз… да, и аз — отговарям несигурно. Поведението му е повече от странно, дори за него. С крайчеца на окото си забелязвам, че върху бюрото му стои една от онези малки камери. Какво, по дяволите, е замислил?

— Ами, ако не ти трябвам за нещо… — казва той и аз неочаквано се сещам за документите.

— О, да, извинете. Трябва ми вашия подпис върху тези — соча купчината фактури и формуляри. — Мога да ги оставя тук…

— А аз ще ги подпиша и ще ти ги върна — довършва той, без да помръдва.

— Добре, чудесно — усмихвам му се и го оставям да лежи върху бюрото си.

Какво, за бога, става тук?