Александра Потър - Да започнем отначало

Отбелязвам си на ум следващия път да я взема със себе си и вървя ентусиазирано през игрището, покрито с асфалт. Виждам пред себе си един паркиран военен ван и много хора с цветни якета. Сред тях се отличават няколко големи мускулести мъже във военни униформи, които държат папки с инструкции в ръце.

— Закъсня! — почти излая един от тях и аз се оглеждам на кого вика.

— Ти, момичето с розовия шал!

Гласът му е като откос на картечница. Какво момиче с розов шал? Не мога да видя никакво… О, боже, чакай малко, аз съм с розов шал.

По дяволите.

— Да, да, ти! Да нямаш тапи в ушите?

Обръщам се, изпълнена с безпокойство, и виждам този много страшен мъж — грамада от мускули, с ръце като месарски чук и глава като топлийка върху рамене като гардероб.

— Ама аз… само пет минути — поглеждам часовника си.

— Пет минути! Пет минути! — лае той и ме сочи с папката. — Трябваше да си тук точно в шест. На! Ми-ну-та-та!

По дяволите.

Сърцето ми започва да бие учестено в гърдите. Напоследък толкова усърдно се опитвам да не закъснявам. Откакто казах на Себ, че никога не закъснявам, навивам будилника, нося часовник, тръгвам по-рано. Правя всички възможни усилия и пак закъснявам. Сякаш съм направена така, че да не стигам навреме. Мама ми е казвала, че съм закъсняла дори да се родя с три седмици и раждането трябвало да бъде предизвикано изкуствено.

Но не мисля, че това ще мине като извинение пред сърдития господин главен сержант-майор (за мен военните чинове са абсолютно непонятни).

— Къде е вашият формуляр? — гърми гласът му, надвесен над мен като безподобния Хълк. Само дето не е зелен. Лицето му е по-скоро пурпурночервено, а вените изпъкват върху челото му като червеи.

— Ами… тук — изваждам формуляра.

Той го грабва от ръцете ми и го преглежда. Никога досега не съм се чувствала толкова нервна.

— Добре, Тес Конъли — продължава, докато ме гледа пронизващо, — аз съм Уди и ще бъда твоят инструктор.

— Здравей, Уди! — усмихвам се с облекчение. О, слава богу, изглежда не е чак толкова страшен. Сигурно е от онези „които само лаят, без да хапят“.

— Във форма ли си? — пита той и вдига вежди.

— Не бих казала точно това, но ходя пеша на работа всеки ден и апартаментът ми е на четвъртия етаж, а нямаме асансьор…

Тъй де, не искам да си мисли, че съм безнадежден случай.

— Хайде, покажи ми пет коремни преси, веднага.

Гледам го несигурно — той какво, шегува ли се? Веднага?

— Какво? Имате предвид… веднага? — започвам да пелтеча, оглеждайки се, за да видя реакцията на другите, но очевидно никой не ни слуша. Те вече са се оформили на групи и инструкторите ги водят към тревата.

— А ти какво мислиш? — стреля той като е оръдие.

Какво да мисля? Мисля, че не мога да направя и една коремна преса, камо ли пет! Това мисля.

— Аз… ами… — заекването ми стига до неразбираеми звуци.

— Не се тревожи, първо ще загрееш — прекъсва ме той, преди да успея да формулирам отговора и аз чувствам прилив на облекчение. Слава богу — за миг си представям как лицето ми приближава асфалта, докато сержантът реве над мен, като във „Редник Бенджамин“ 43 43 Филм с Голди Хоун, 1980 г. — Б.пр. .

— Добре, сега трябва да си избереш нагръдник — продължава той. — Има три различни цвята, според нивото на подготовка. Ако не си сигурна в издръжливостта си, вземаш син. Ако можеш да поемеш повече натоварване, вземаш червен. Зелен — само ако си сериозен атлет.

— Ясно, разбрах — кимам. Мамка му, кой цвят да избера? Поглеждам към онези със сини лигавници, които загряват, и виждам, че някои от тях не могат да хванат дори пръстите на краката си. Е, аз не съм чак толкова зле. Значи ще взема червен.

Точно в този момент обаче…

— Темпо, хайде, нямаме цял ден! — отново лае нетърпеливо той. — Движение, темпо! Без мотаене!

Грабвам зеления лигавник. Знам, че ще ми е трудно, но трябва бързо да вляза във форма. Себ си мисли, че съм суператлет и преди два дни съм тичала десет мили, не помните ли? Нямам време да се мотая с червения отбор. Трябва да мина направо към по-интензивни упражнения.

Освен това, колко кекава може да съм?

За миг ми се струва, че виждам изненада върху лицето на инструктора, сетне тя изчезва и той отново крещи:

— Окей, оттук! — и сочи с ръка към групата на зелените, които вече спринтират към края на парка.

Хвърлям палтото и сака си в минивана, слагам зеления лигавник е номер 34 на гърба си и започвам да тичам по тревата. Студено е, чувствам как леденият въздух пронизва дробовете ми, когато си поемам дълбоко дъх.