Александра Потър - Да започнем отначало

— О, боже, извинявай, напълно се отнесох! Май прекалих. — Отново ме хваща срам.

— Напротив, така трябва — възразява той. — Щом изпитваш страст към нещо, трябва да прекалиш.

Изпитваш страст . Превъртам думите в главата си. Никога не съм мислила за това преди, но той е прав. Да, аз изпитвам страст към тези неща.

— Мисля, че чантата наистина е станала страхотна — продължава сериозно той.

— Така ли?

— Не разбирам много от дамски чанти — признава с крива усмивка, — но съм впечатлен от цялата концепция, а от онова, което видях… на мен много ми хареса. Искам да кажа, че ако бях момиче, сигурно щях да използвам такава чанта — добавя бързо. — Трябва да направиш нещо, което да е унисекс — защо си се ограничила само с едната половина от пазара?

— Хей, това е добра идея — кимам, а приумиците в мозъка ми вече се движат.

— Е, не съм само обикновен красавец — добавя иронично той. — Имам и мозък.

Усмихвам се, но се колебая, преди да попитам:

— И не ме мислиш за глупава?

— Всъщност сега, като попита…

— Нямам предвид по принцип — прекъсвам го, правейки физиономия. — В смисъл глупава, че си въобразявам, че мога да проектирам чанти и някой може да поиска да си купи… — Надеждата в гласа ми е очевидна и аз нервно търся очите му.

— О, не си по-глупава от човека, който иска да бъде актьор…

Усмихвам се и двамата разменяме погледи, изразяващи взаимно разбиране.

— Никога не съм те питала, но защо си искал да станеш актьор?

— Вероятно, защото винаги съм търсил внимание — смее се със самонеодобрение той. — Да израснеш в голямо семейство като мен… винаги търсех внимание, някого, който да ме забележи, а те не го правеха… Ръцете на мама и татко бяха постоянно заети с някой от малчуганите. След това открих театъра в училище, вълнението да съм на сцената, и чувството, което ме обзе… оттам тръгна всичко… — Той млъква и се замисля. — И разбира се, въобразявах си, че това ще бъде страхотна възможност да се срещам с хубави жени — добавя лукаво. — Главната роля и тъй нататък… Не че досега ми е помогнало.

— О, кой знае. Доктор Лорънс може би ще промени нещата — смея се, после се опитвам да задам въпрос, така че да звучи обикновено. — А ти влюбвал ли си се в някоя от главните героини?

— Много пъти — кима.

— Много? — кой знае защо не очаквам подобен отговор.

— Да, по дяволите. Когато започнах да играя, винаги бях влюбен, но нищо не траеше повече от няколко месеца, нищо не се превърна в нещо по-сериозно. Беше просто секс…

— Фъргюс! — преструвам се на засегната, а той се смее.

— Шегувам се. Добре де, малко. — Млъква и изглежда замислен. — Нито една от връзките ми не бе основана на нещо по-солидно, като истинско приятелство…

Сега ме поглежда и за миг чувствам, че атмосферата се променя, преди неочаквано да погледне над рамото ми.

— Я виж! — възкликва и сочи през прозореца. — Сняг!

Обръщам се и наистина виждам през големия френски прозорец, че навън вали.

— О! — гледам как белите снежинки танцуват в тъмнината.

— Хайде, вземи си палтото! — той скача и отваря прозорците, при което се открива огромна тераса, по-голяма дори от целия му малък апартамент. — Ето, заради това наех това място! — Излизаме навън.

Невероятно е. Все едно попадам в друг свят. Сега знам как са се чувствали децата, минавайки през гардероба в страната Нарния. С удивление гледам над покривите снежинките танцуват около главите ни — като малки бели искри, осветяващи тъмнината. Чувствам вълшебство. Вълнение. Сякаш сме се скрили в една от онези стъклени снежни топки, която някой е разклатил.

До едната стена има малка дървена пейка, сред растения в саксии, които са останали без листа. Двамата сядаме на нея.

— Знаеш ли, че всяка снежинка е уникална и различна, като хората — казва той като изплезва езика си и хваща една. — Когато бях дете, мислех, че е невъзможно.

Усмихвам се и обръщам лице към небето, като оставям снежинките да падат върху него. Малки замръзнали люспички, които моментално се разтопяват върху кожата ми. Високо тук, сред комините, ми се струва, че съм на милиони километри от реалния свят. Лондон е толкова луд град! Дори след пет години живот тук, все още не мога да свикна с постоянния му шум и глъчка, с претъпканите с тълпи улици, никога нестихващия трафик.

През повечето дни го обичам. Обичам енергията на хората — как човек може да свие в някоя улица и да открие еклектична сбирщина от магазини за индийско сари, марокански ресторанти, тайландски закусвални и „мазни лъжици“ 45 45 Малки, евтини, често нехигиенични заведения за хранене, главно с пържени храни, откъдето идва и името. — Б.пр. , всички сгушени едно до друго; как може да се събуди посред нощ, да погледне през прозореца и да види града, който все още свети над покривите.