Александра Потър - Да започнем отначало

— Е, къде отиваме? — питам, за да сменя темата. Прехвърлям наум списъка с ресторанти, в които бяхме ходили преди. Боже, надявам се да е онзи — италианският в Сохо. Наистина ми се яде огромна чиния с паста.

— В един от моите любими ресторанти — той завива в една калдъръмена, покрита с обли камъни уличка.

— Чакай, чакай, това ми изглежда познато…

Спира пред голяма, облицована със стъклени панели сграда, и един портиер тича да ни посрещне и да паркира колата.

Мала . Един от най-прочутите ресторанти в Лондон, известен с пикантната си храна, награждаван много пъти с високи отличия.

— Това изглежда страхотно — казвам, но сърцето ми потъва рязко надолу. Сега си спомням. Били сме тук и първия път, и тогава беше истинска катастрофа, тъй като не можах да ям нищо. Не защото съм глезла или злояда, просто не понасям пикантна храна. Стомахът ми не я приема.

За част от секунда обмислям дали да не предложа друг ресторант. Не мога. Даден ми е втори шанс по някаква причина: този път трябва да го използвам правилно.

— Храната е фантастична! — продължава Себ. — Обичаш ли пикантна храна?

— Обожавам я! — отговарям, изпълнена с ентусиазъм.

Просто ще ям само ориза. Или ще приложа онзи номер, който моделите използват, да въртят храната из чинията си, преструвайки се, че ядат. Едно нещо ми е безпределно ясно — този път няма да оплескам нещата.

— Страхотно! Сигурен съм, че тук ще ти хареса!

Влизаме през стъклените врати в полутъмно фоайе, все едно пред нас са дълбоките води на река Стикс. Защо скъпите ресторанти и хотели винаги са толкова тъмни? Сигурно могат да си позволят повече крушки! Но се сещам, че някъде четох, че приглушената светлина била по-изтънчена.

Въпреки че няма нищо изтънчено в това да се препънеш по стълбите и да сграбчиш парапета, за да спасиш скъпия си животец, тъй като не виждам нищо — нито къде свършва едното стъпало, нито къде започва другото. Пристъпвам внимателно, слагайки единия крак пред другия. За разлика от Фиона, обувките с високи токове не са от най-любимите ми.

Следвам Себ. Той ме води към бара, където поръчва коктейлите на заведението — „личи мартини“.

След пет минути пристига един сервитьор, взема чашите ни и ни моли да го последваме. Усмихвам се грациозно. За разлика от миналия път. Добре де, откъде можех да знам, че той всъщност не ми взема питието, преди да съм го изпила?

Тогава последва стълкновение между мен и сервитьора — аз се опитах да спася чашата си (ама, моля ви се, това питие струваше петнайсет лири, значи тези последни няколко капки сигурно струваха най-малко пет), а Себ трябваше да се намеси бързо, като рефер на боксов мач, преди да отпусна хватката си. Боже, беше толкова конфузно.

Така. Този път съм решила всичко да бъде съвсем различно, и докато ни водят към едно дискретно сепаре в ъгъла на ресторанта, където се плъзгам на стола, докато сервитьорът разгръща салфетката, чувствам едно от онези прекрасни, редки усещания, че в този скъпоценен момент всичко е така, както искам да бъде. В романтичен ресторант, с любимия мъж, който ме гледа с обожание.

— Е, липсвах ли ти, докато ме нямаше? — пита любимият, протягайки ръка през масата, за да хване моята.

— Разбира се — отговарям, докато сплитаме пръстите си. Чувствам нежна топлина в себе си и това няма нищо общо с мартинито.

— И какво прави, докато аз се занимавах с бизнес?

Започвам да ровя в паметта си за някоя смешка или анекдот.

О, да, сетих се! Навеждам се напред. Това, което ще кажа, ще му хареса.

— Никога няма да познаеш какво правих снощи — започвам и вече вътрешно се смея, мислейки за времето, прекарано е Фиона и рибките. Правя пауза, за да го накарам да изпита нетърпение, но вместо това той изглежда разсеян. Чувствам леки вибрации.

— Какво е това?

— Моят айфон — отвръща, взема го от масата и поглежда екрана. — Имейл от офиса ни в Женева.

Бях забравила за неговия айфон. Откакто скъсахме, бях толкова заета с липсата на хубавите неща, че не мислех за останалите дреболии. Все едно паметта ти редактира всички досадни и дразнещи навици или нещата, които не харесваш във връзката, и ти предлага една розова версия. Или все едно да изхвърлиш всички снимки, на които не изглеждаш добре, и да оставиш само онези, на които се харесваш. Така че, когато разглеждаш фотографиите от миналото лято в Гърция, получаваш изкривената представа, че си с няколко килограма по-слаба, нямаш целулит и косата ти всеки ден е прекрасна. Докато всъщност истината е, че през половината време си изгледала ужасно, косата ти е била с жълтеникав оттенък от хлора в басейна, а когато слънцето огрява краката ти директно отзад, бедрата ти изглеждат като… Шшшшт! Я, по-тихо, никой да не чуе!