Александра Потър - Да започнем отначало

Като вижда колко е малък, тя въздиша разочарована и го връща с неохота.

— Какво друго си… — и млъква насред дума, когато наднича в другата торба. — Боже, за кого са всички тези спортни облекла?

— За мен — отвръщам колкото може по-безгрижно и вземам чайника.

— За теб? — погледът й прескача от лентите за глава върху мен и обратно. — Но ти мразиш спорта!

— Миналата година гледах Уимбълдън — защитавам се аз.

— Само защото беше влюбена в Надал! — напомня ми и си обменяме похотливи погледи. — Последния път, когато си играла нещо, беше народна топка в училище, не помниш ли?

Помня, помня. Помня как за пореден, сигурно хиляден път, не можах да уцеля. През всички години, нито веднъж не уцелих.

— Добре де, може би се нуждая от малко повече упражнения за координация очи-ръка — признавам, посягам към пакетчетата с чай и се прицелвам с тях към чашите. — Но не съм чак толкова зле. Ето, виж!

Хвърлям пакетчетата, които въобще не уцелват, и падат на пода.

— Междувпрочем, не става дума за спорта, а за упражнения и движения, за да се поддържа форма — казвам бързо и избягвам погледа на Фиона, докато ги вдигам. — Както добре знаеш, нали пишеш за красота и здраве — добавям като подчертавам последната дума.

— Аз пък ще ти кажа, че днес два пъти извеждах Талула на разходка — хвали се гордо тя.

— Сериозно ли? — отивам да взема мляко от хладилника и се обръщам изненадано към нея. — Къде се разхождахте, край реката ли?

— Не, до „Примарк“ 39 39 Магазини за евтина конфекция. — Б.пр. . Видяла ли си разпродажбите там? Удивителни са.

Избухвам в неудържим смях.

— Водила си Талула в „Примарк“? — не знам кое е по-смешно — дали това, че Фиона въобще е успяла да изведе кучето на разходка, или физиономията на Пипа, когато разбере, че любимото й куче е било в „Примарк“, а не в „Прада“.

— И в „Уотърстоунс“ 40 40 Верига книжарници. — Б.пр. — добавя Фиона, леко засегната от реакцията ми. — Купих една книга от световноизвестния експерт по кучета Цезар Милан — „Как да отгледаме идеалното куче“.

— Браво на теб! — кимам, опитвайки се да остана сериозна. Фиона очевидно приема задълженията си към Талула съвсем сериозно.

— Всъщност, мисля, че ще я изведа още веднъж сега — продължава тя, изключва компютъра и посяга към палтото си. — Талула, разходка! — нещо се търкаля по килима и виждам, че е самата Талула. — Трябва да покажете на новото си куче кой командва тук — обръща се Фиона авторитетно към мен, вероятно имитирайки Милан Цезар. — Да му покажете кой е шефът. — Очевидно е много доволна от себе си и се обръща към кучето, което все още се търкаля по килима, но не мърда. — Разходка! — повтаря заповеднически тя, този път малко по-високо. Талула отваря лениво очи, после ги затваря, сякаш казва: „Ти си луда, ма жено, навън е адски студено.“

— А какво казва Цезар, ако кучето не ти обръща внимание? — питам, опитвайки се да потисна усмивката.

— Е, още не съм стигнала дотам… — тя прелиства книгата, търси и накрая се предава. — Но съм сигурна, че винаги има случаи, когато трябва да приложиш повече практически познания по въпроса. — Пристягайки диамантената каишка на Талула, тя я дърпа. — Виж, не съм съвсем безпомощна с животните… — добавя, докато Талула става неохотно и я последва през кухнята, драпайки с ноктите си. — Хамстерите бяха просто нещастна случайност.

— Да, нещастна — съгласявам се.

Тя се изчервява.

— Извинявай, може ли да взема за малко червения ти шал?

— Стига да го намериш — отговарям, изувам обувките си и окачам палтото си. — Не съм го виждала, откакто го взе последния път.

Фиона винаги взима разни неща назаем и никога не ги връща обратно.

— Сигурно е някъде… — Млъквам, защото виждам, че вече е увит около врата й.

— Супер, благодаря — усмихва ми се тя. — Е, трябва да тичам.

Чувам, че вратата се затваря, тръшкам се на дивана и пускам телевизора.

Блаженство. Сама вкъщи в събота вечер пред телевизора — точно както най-много обичам. Флий се сгушва в скута ми, докато посягам към кутията със сладкиши върху страничната облегалка на дивана и пъхам ръката си в нея. Само че… пръстите ми ровят и опипват, докато стигат до дъното, откъсвам очи от „Х-фактор“ и поглеждам… тя е абсолютно празна. Някой е изял всичко!

И този някой, разбира се, не е Фиона! — мисля си криво, спомняйки си как разпалено отричаше и се опитваше да прехвърли вината на Флий. Притискам го нежно към себе си, а той мърка високо, очевидно недоволен от факта, че винаги е бил изкупителната жертва.