Александра Потър - Да започнем отначало

Той ми го връща и двамата се споглеждаме, след което избухваме в смях.

— Ако баба беше жива, щеше да те накара да си измиеш устата със сапун — кикотя се аз.

— Щеше да направи много повече — отвръща той, но в очите му има тъга, когато поглежда към черно-бялата снимка, поставена на масичката. Тя е от тяхната сватба, направена е преди около петдесет години. Те изглеждат толкова млади — тя, в семпла бяла рокля, а той в старомоден костюм — и се усмихват един на друг. Целият живот е пред тях.

— Знаеш ли, тя ми липсва — признава тихо той.

— Знам — кимам, а думите му причиняват буца в гърлото ми. Посягам и вземам остарялата му ръка в моята. — На всички ни липсва.

За миг седим така, после той трепва, сякаш се връща от миналото, и се обръща към мен.

— Та значи, млада госпожо, да ти кажа за тези копчета… — Става от дивана, взема бастуна си и отива до масата, на която е шевната машина. — Прегледах добре запасите си и намерих тези… — Отваря чекмеджето, сетне застива в мълчание.

— Дядо? — той стои съвсем неподвижно, с объркано изражение на лицето.

— Какво става? — питам разтревожено.

— Изчезнали са! Няма ги! — изненадано клати глава дядо.

— О, сигурна съм, че не са изчезнали, просто си ги преместил някъде…

Но той не отговаря, а рови нервно из чекмеджето.

— Хей, чакай да ти помогна… — Скачам и прекосявам стаята, но той вече е изпразнил чекмеджето, цялото му съдържание се търкаля на пода.

— Някой ги е откраднал! — Поглежда ме, а очите му са пълни с паника.

— Дядо, моля те, нека да ти помогна. — Объркването му е явно и аз чувствам безпокойство. Това е поведението, за което говорихме със сестрата. Не е просто отслабване на паметта, а нещо много повече.

— Никой не ги е откраднал — настоявам, опитвайки се да го успокоя.

— Не се случва за първи път! Нещата просто изчезват… — обвинява неизвестен извършител той и пак се обръща съм чекмеджето.

— Ето! Това ли са? — случайно забелязвам малка торбичка с копчета върху рафта над камината и ги вземам.

Той спира на мига и лицето му се успокоява.

— Те са! Умницата ми! Къде бяха? Не ги видях!

— О, бяха на пода — лъжа аз. — Сигурно са паднали, когато изпразни чекмеджето. — Не искам да му кажа, че ги бе оставил на друго място, това само щеше да го обърка и разстрои, а той и без това е достатъчно разстроен.

Или беше. Защото сега, след като намерихме копчетата, бурята отмина толкова бързо, колкото дойде, и той възвърна спокойното си поведение. Самоувереността му се върна, сякаш нищо не беше се случило. Сякаш вече бе забравил.

— Виж, нали са прекрасни? — изпразва съдържанието на торбичката в ръката си, за да ги видя. Върху набраздената му е дълбоки линии длан лежат идеални плоски дискчета. Направени са от седеф и сякаш светят, отразяват светлината.

— Боже, прекрасни са! — не скривам възхищението си аз. — Виж пък аз какво намерих… — Сега е мой ред да го изненадам. Бъркам и вадя от чантата си находките от благотворителния магазин. — Ето, стар чифт мъжки тиранти. Мисля, че можем да използваме кожените ремъци за дръжки…

— Ама ти си пълна с идеи! — Дядо ги взема и започва да ги върти из ръцете си. — Може да свършат работа, макар че ще трябва добре да ги зашием…

— Намерих и още брашнени чували, за да направим още чанти!

— Чудесно — кима развеселен той, — но не трябва ли първо да завършим тази? — с тези думи слага ръка на рамото ми.

— Да, разбира се — бързам да кажа, осъзнавайки, че действам прибързано. Пробожда ме познатото съмнение. Дядо е прав, първо трябва да свърша едната работа. В края на краищата, ако нищо не излезе и накрая прилича на боклук? Поглеждам бегло незавършената чанта и ме обзема съмнение. Това най-вероятно ще се окаже глупава идея…

— И освен това искам да те помоля нещо…

Поглеждам го, докато той чете нещо в джобния си бележник.

— Ще играем покер в петък. Интересува ли те?

— Дядо, знаеш, че хазартните игри тук не са позволени — започвам, но той махва с ръка, сякаш да пропъди досадно насекомо.

— Играеш ли или не? — пита предизвикателно.

— Играя.

— Чудесно! — записва името ми в бележника.

— Всъщност, мога ли да доведа някой? — питам, защото неочаквано ме осенява една мисъл. — Себ, моят приятел — добавям, очаквайки реакцията му.

Както и предполагах.

— Нов приятел? — очите му светват. — Разбира се, трябва да се срещна с този момък. Да видя дали заслужава моята внучка.

— Дядо! — чувствам, че се изчервявам.

— Няма „дядо“! — той цъка с език, записва нещо в бележника, сетне го пъха в предното джобче на сакото и взема метъра си. — Да се хващаме за работа!