Александра Потър - Да започнем отначало

— Да, мис Темпъл?

— За дядо ви…

— О, не, какво сега?

— Бихте ли му напомнили, моля, че стаята за игри е предназначена за спокойна почивка…

Но не успявам да чуя края на изречението, тъй като то е погълнато от шумна суматоха, която избухва зад двойната врата със силата на експлозия.

Две възрастни дами приближават към рецепцията, изглеждат стреснати и се поддържат една друга.

О, боже. Май този път дядо е попаднал в голяма беда.

— Ще му кажа веднага! — викам, опитвайки се да чуя нещо през врявата и, като оставям мис Темпъл да успокоява двете стари дами, които говорят нещо за Блиц, бързам към стаята за игри.

След като минавам през двойната врата, звукът се усилва. И ако хората мислят, че старческите домове са пълни със старци, които кротко бродират в люлеещи се столове, много грешат. Насочвам се към тълпата, скупчена около една голяма маса в далечния ъгъл на стаята. Когато приближавам, чувам, че там се вихри разгорещен спор.

— Не можеш да вземеш това!

— По дяволите, мога!

— Но това е гадно!

— И какво? Нали е просто дума?

— Дядо!!!

Пробивайки си път с извинения сред мъже с голи глави, седнали на инвалидни колички, виждам Филис да крещи на дядо, който чука с юмрук по масата. Той чува гласа ми, вдига очи и яркосините му очи прескачат от лице на лице, докато ме забелязва.

— Тес, скъпа! — лицето му светва. — Какво те води тук?

— Вчера нали говорихме и аз идвам да те видя. Щяхме да работим върху чантата? — опитвам се да прогоня мисълта за паметта му, която очевидно отслабва. — Да не би да си забравил?

— Въобще не — изразява внимателно протеста си той. — Просто играя скрабъл, докато дойдеш.

Скрабъл? Едва сега забелязвам дъската върху масата.

— Затова ли е цялата тази врява? — питам и не мога да повярвам.

Простете ми, но винаги съм смятала, че тази игра е тиха, спокойна, без нерви и най-голямото вълнение е да откриеш дума със седем букви. Което не е причина за нещо, приличащо на бунт.

— Той използва мръсни думи — обвинява го Филис.

— Дядо? — шокирана съм.

— Това не е мръсна дума, това е…

— Не я повтаряй отново, Сидни Арчибалд Конъли — предупреждава го зловещо Филис, като насочва кокалестия си пръст към него. — Или ще използвам червата ти за тиранти.

Божичко! Не съм мислила, че може да е толкова жестока! Смятах, че е мила стара дама с пръстчета като сладкиш от маслено тесто, която си пада по дядо ми.

— Може би е време да вървим — предлагам тактично, вдигайки вежди към него.

— Какво ще заложиш, че думата я има в речника? — пита той, като не ми обръща внимание, а взема дебелия, подвързан е червена кожа речник от средата на масата.

Това е проблемът на дядо. Той е абсолютно твърдоглав, истински инат!

— Дядо — повтарям, като го гледам втренчено.

— Или гледай, или тръгвай! — чувам гласа на мъж с гола глава, седнал на количка и сред тълпата настъпва истинско вълнение.

О, боже! Това бързо се превръща в полудяла тълпа. Този път наистина ще го изгонят. Мис Темпъл вече е стъпила на пътеката на войната, а той е получил последно предупреждение.

Поемам си дълбоко въздух и влизам направо в огъня.

— Добре, стига! — казвам, опитвайки се да звуча авторитетно. — Край на играта! — и като хващам дъската за скрабъл, я сгъвам наполовина.

— Ааааа! — надига се вой на недоволство.

— Съжалявам — казвам на другите играчи. — Но ако не можете да играете тихо и спокойно…

Неочаквано осъзнавам, че гласът ми е същият като на майка ми, когато говореше с брат ми и мен. Което е добре, когато това са деца и тяхната майка, но е малко по-объркващо, когато са хора на средна възраст осемдесет години.

Съветвам дядо да се сбогува с приятелите си и го изпровождам до стаята му.

— Предупреждавам те, дядо — оправям възглавниците и го настанявам на кожения диван, — някой ден ще си навлечеш големи неприятности.

— Знам, знам — кима нещастно той и посяга към пакетчето с бонбони, като ми предлага да си взема. — Обаче беше весело, нали? — очите му шарят немирно.

Една потискам усмивката си.

— Филис беше много сърдита — добавям, като сядам до него и пъхам ръка в пакетчето.

— О, Филис! Тя обича кавгите, карат живителните сокове да текат — той се кикоти. — Междувпрочем, думата не беше мръсна, беше…

— Видях я на дъската — прекъсвам го бързо. Въпреки усилията ми, смехът излиза от мен. Това винаги е било проблем с дядо: не е възможно да му се сърдиш дълго. — Ти си ужасен, да знаеш — дразня го и го ръчкам в ребрата.