Александра Потър - Да започнем отначало

— О, виж, наистина е сладка — гука Фиона, докато я взема в ръце. Задържа я несръчно на рамото си, а животното ръмжи и се зъби. Фиона не е от хората, за които ще кажете, че е любител на животни. В тяхно присъствие тя е нервна. Нищо чудно, след като в училище уби не един, не два, а цели три училищни хамстера, защото ги прехрани, докато госпожица Дъглас не й забрани да се грижи за хамстери, страхувайки се, че клането ще продължи. Разбира се, че не беше нарочно: мисля, че причината за прехранването на животинките бе, защото самата Фиона непрекъснато беше гладна.

Нека да се надяваме, че кученцето на Пипа нямаше да бъде сполетяно от съдбата на Флопси, Топси и Мици, мисля си, докато гледам притеснено как го храни, за да го успокои.

— Виж, тя ме харесва — добавя приятелката ми, като ми хвърля поглед „Е, какво ще кажеш? Не съм напълно безпомощна с животните“.

— Да, виждам, но виждам и това… — посочвам надолу.

Фиона ме поглежда неразбиращо, сетне проследява погледа ми.

— О, не! Пак ли? — надава вой.

— Този път не е „лайно“! — не мога да удържа смеха си аз, докато гледаме безпомощно как Талула пишка върху халата й.

После ми става мъчно заради смеха ми и й предлагам да почистим заедно, но тя категорично забранява.

— Пипа е моя приятелка и Талула е моя отговорност — казва тя. — И междувпрочем Флопси, Топси и Мици бяха нещастен случай — обяснява училищният инцидент. — Откъде можех да знам, че не ядат пица? Бях само на осем!

Оставям я да пръска из кухнята със скъп дизайнерски парфюм, който й бяха изпратили да представи в своята колонка. Беше неин ред да купи освежител за въздуха и както обикновено бе забравила…

Вчера ми се обади дядо, беше много развълнуван, и ми съобщи, че е намерил идеалните копчета за чантата, която правех, а аз му обещах да го посетя днес. Заета с работата и Себ, не бях го виждала от седмица.

Но първо трябва да надникна в онзи благотворителен магазин, където намерих материала, който използвам.

— О, да, помня ви — поздравява ме жената зад щанда, когато влизам, — вие купихте стария чувал за брашно, нали?

— Да, точно така — усмихвам се.

— Никога не забравям лица. Помня, че си помислих: колко забавно, че искахте само този чувал и нищо от дрехите, които бяха в него — смее се тя, като наглася очилата си, върти верижката около врата си и я намества върху пуловера си от мохер. — С какво мога да ви помогна този път?

— Надявам се, че имате и други такива чували? — питам с надежда.

— Интересно е, че питате. Възрастната дама току-що мина и остави още неща — усмихва се тя. — Жалко, че я изтървахте. Тя е много мила, от Франция е…

По дяволите, ще ми се да бях срещнала тази мистериозна френска дама. Поглеждам към купчината картонени кутии, които е оставила.

— Очевидно съпругът й е починал неотдавна и тя разчиства къщата.

През следващите петнайсет минути се ровя из останките от нечий чужд живот: чинии, в които някой е ял с приятели и семейството; една ваза, в която цветята са радвали и давали любов на някого; червена копринена рокля, без съмнение купена за специален случай, може би празник… Представям си старата френска дама, облечена с нея като млада, съпругът й я върти шеметно по дансинга на шикозен парижки ресторант с огромен кристален полилей и истински оркестър, като шепне в ухото й колко е шармантна…

Умът ми отплува нанякъде… Това е удивителното на тези магазини: в тях всичко е история, всичко е минало и е заредено със спомени; всичко носи в себе си история. Толкова е очарователно да си представяш какво е било, да мислиш за хората, които никога няма да срещнеш, но техният живот е докоснал твоя чрез тази ваза, която някога им е принадлежала, а сега стои на рафта в дома ти, пълна с пролетни цветя.

Накрая намирам още чували за брашно с ярка шарка и след като изваждам съдържанието, ги купувам бързо, заедно с чифт дочени работни панталони с кожени тиранти. Оставям номера си, в случай че старата френска дама намине още веднъж, излизам и се мятам на автобуса.

Трафикът е силно натоварен и когато пристигам в „Хемингуей Хаус“, заварва мис Темпъл да говори е друг човек от персонала. Навеждам глава и се опитвам да мина незабелязано, без тя да ме види.

— О, госпожице Конъли…

Разбира се, опитът ми е обречен. Да минеш покрай мис Темпъл е все едно да минеш през „Чекпойнт Чарли“ 38 38 Пропусквателен пункт между Източен и Западен Берлин по време на Студената война и Стената, на границата между съветската и американската зона. — Б.пр. . Опитвам се да изглеждам безгрижна.