Александра Потър - Да започнем отначало

Насред пръскането, чувам почукване. О, боже, той вече е тук!

Докато стигна до вратата и я отворя, наистина оставам без дъх.

— Хей, я се виж, цялата си мокра! — хили се той.

— Да, знам, извинявай.

Прегръща ме и ме привлича към себе си за целувка.

— Ммммм…

Това е истинско вълшебство. Неочаквано цялата паника е забравена и аз чувствам как се разтопявам от целувката му. Усещам езика му, затварям очи, докато тя се задълбочава все повече и… Странно, започвам да чувствам лицето си доста необикновено …

По средата на целувката, през ума ми минава една мисъл, после излита. Вероятно причината е наболата му брада. Фокусирам се върху целувката… Ммм… Себ е голям майстор в целувките…

Кожата ми наистина се опъва .

Млък! Замълчи! В момента посрещам гаджето си! Чувствам как пръстите му се завират под спортния ми сутиен…

Всъщност думата, която търся за ставащото с лицето ми не е „се опъва“, а „става като кора“ .

Неочаквано в главата ми избухва спомен — Фиона държи същата бутилка и пръска яката на мъжка риза с колосваща течност…

И в този миг осъзнавам — О, боже! Колосала съм лицето си!

— Ще си взема душ! — изригвам и го отблъсквам. Обзема ме истинска паника. След минута лицето ми ще се превърне в истински бетон.

— О… а… добре — едва произнася Себ, видимо стреснат от моята грубост. Забелязвам причината, като поглеждам надолу към панталоните му.

— Чувствай се като у дома си! — вече тичам към банята.

— Сигурна ли си, че не искаш да се присъединя към теб? — пита той, като ми отправя похотлива усмивка.

Опитвам се да му отговоря със същото, но имам проблеми с мимиката.

— О, не, ти стой тук, почини си, гледай телевизия, ще се върна след миг — обръщам се.

— Хей, Тес?

— Да?

— Забравила си етикета е цената — посочва спортния ми сутиен той.

— Така ли? — замръзвам. — Кой знае откога стои, а аз не съм забелязала — почервенявам, опитвам се да извъртя рамо, за да го откъсна, и едва не го изкълчвам.

— Чакай, аз ще го направя — предлага той и приближава към мен.

— Не! — викам ужасено. — Тоест искам да кажа, няма проблем. — Така бързам, че изтръгвам етикета и правя дупка на сутиена.

— Добре — съгласен е той и ме гледа все едно съм откачила.

Вероятно защото наистина се държа като откачена .

— Добре, облечи нещо хубаво, защото ще те водя на моден ресторант — добавя, сменяйки темата той.

— Страхотно!

— И не забравяй този път да си вземеш маратонките. Сутринта можем да потичаме и да изгорим калориите от раците, които ще изядем тази вечер… Освен това ще можеш да ме изриташ с тях по задника — шегува се, показвайки как уж рита.

— Ха-ха… да бе! — преструвам се и аз как уж ще го ритна, но губя равновесие и едва не падам върху него. — Само почакай! — Изчезвам в посока на банята.

Ще ти наритам задника .

Ха-ха.

О, боже!

Скъпо дневниче,

Тази вечер Себ ме заведе в Мала — суперскъп и моден ресторант в Мейфеър. Беше много романтично, макар че не ядох почти нищо, тъй като не понасям пикантна храна. Което наистина беше жалко, тъй като всичко изглеждаше вкусно и Себ бе малко разочарован. Пошегува се, че следващия път можем да отидем в „Пица Хът“. Макар че, не съм съвсем сигурна дали се шегуваше…

Петнайсет минути по-късно пътуваме със спортната му кола, която току-що е взел от гаража.

— Имах малък инцидент, счупих страничното си огледало — обяснява ми той, докато летим по улиците на Лондон. Въпреки леденостуденото време е свалил гюрука и е пуснал парното до дупка, а аз съм се сгушила на затоплената кожена седалка, чувствайки цялата топлина и уют, докато той ловко маневрира в трафика, а по радиото свири някаква клубна музика.

Хвърлям му един прикрит поглед. Сакото върху широките му рамене е от кашмир, най-мекият и фин кашмир, който може да се купи само от някой скъп магазин в Найтсбридж 41 41 Аристократичен квартал в Лондон, много луксозни магазини като „Хародс“ са там. — Б.пр. , а не конфекцията в Гап. Тенът му е спортен и челюстта има онзи силен квадратен контур, за който мъжете-лидери са готови да убият. Усещайки, че го наблюдавам, поглежда към мен, устата му се извива в усмивка и открива перфектните му бели зъби.

— Е, какво мислиш за тази кола?

— Хубава е — кимам.

— Не изглеждаш много впечатлена — шегува се той, но долавям известно разочарование, че не припаднах, като я видях. Когато се срещахме първия път, не си спомням да се е хвалил с тази кола, но тогава може би не съм забелязала. Странно, колко често човек не забелязва разни неща първия път, нали?