Александра Потър - Да започнем отначало

Но разбира се тези снимки са изтрити, а с тях и лошите спомени. Само че сега лошите спомени се завръщат, мисля си, докато гледам Себ, който пише на телефона. Чувствам познато раздразнение. Този път обаче ще се опитам да не обръщам внимание. Правя се, че не забелязвам. И няма, повтарям няма да загубя търпение, да си изтърва нервите и да започна да хвърлям айфони през прозореца на колата (в своя защита трябва да обясня, че тогава го помолих да спре да кара и да пише съобщения едновременно, което, както всеки знае, е опасно). Вместо това, ако се случи отново, просто учтиво ще го помоля да спре, ще сляза и ще тръгна пеша.

— Всичко наред ли е? — питам, когато чувам познатия звук за изпращане на съобщението.

— Да, просто трябваше да свържа някои изтървани краища — кима той и оставя апарата. — Та какво казваше?

Само че ентусиазмът ми вече е помръкнал и историята повече не ми изглежда забавна.

— О, нищо — кимам леко с глава.

— Хей, Себ!

Гласът е с тежък американски акцент и ни кара да вдигнем глави, за да видим до масата ни един доста едър мъж с костюм.

— Здравей, Крис! — Себ скача, следва много пляскане на ръце и потупване по рамото. — Как си?

— Страхотно.

Спомням си Крис, един от колегите му. Виждала съм го няколко пъти, но честно казано никога не ми е харесвал. Изглеждаше ми фалшив. Когато и да го видех, никога не помнеше името ми и изглежда се интересуваше повече от новото порше или от нова блондинка.

— Видях ви точно когато си тръгвахме — той сочи привлекателна блондинка в рокля за коктейли.

Да, някои неща не са се променили.

— Ана, не те видях — усмихва се Себ и се навежда да я целуне. — Хей, Тес, запознай се с двама мои близки приятели — казва, като се обръща към мен. — Момчета, това е Тес, моята приятелка — добавя, а аз чувствам леко задоволство.

— Здравейте! — усмихвам се мило. Този път ще се опитам да положа повече усилия. В края на краищата, той е един от колегите му.

— О, приятно ми е! — Крис ме целува ентусиазирано по двете бузи, докато Ана не е толкова щедра в целувките. Очите й правят един бърз рентгенов преглед, за да види дали представлявам някаква конкуренция. Очевидно решава, че не, защото ми подава ръка.

— Здравей! — казва сухо. Както изглежда, не е така приятелски настроена като американския си приятел, но е родом някъде от Челси и е истински член на бандата на Пипа.

— Няма да ви пречим да вечеряте — казва Крис. — Да се чуем по-късно. — Той тупа Себ силно по гърба, все едно се е задавил, след което прегръща Ана през тънкото кръстче и двамата се отдалечават.

— Страхотна двойка, нали? — коментира Себ, докато сяда.

Гледам го е удивление. За него това ли е страхотната връзка?

Двама фалшиви лицемери, без капчица любов между тях?

— Ами, да, изглеждат страхотно — повтарям нарочно любимата му дума аз. Не искам да го обидя като, кажа какво мисля за приятеля му, но се чудя: такава ли иска да бъде и нашата връзка?

— Е, докъде бяхме стигнали? — усмихва се той, докато сядаме и взема менюто.

Ами, ти беше стигнал до твоя айфон, а аз взех решение да не позволявам това да ме разстройва, но вместо това казвам:

— Моят дядо организира вечер с покер и се чудя дали искаш да дойдеш. Ще ми бъде приятно да те запозная с него…

— Ммм, добре — кима той, без да слуша, защото се фокусира върху менюто. — Какво ще кажеш да започнем със скариди?

Млъквам, защото осъзнавам, че не е чул нито дума от онова, което казах.

— Звучи вкусно — отговарям безразлично. Той ме поглежда, забелязва изражението ми и лицето му се изкривява в гримаса, която трябва да изразява извинение.

— Извинявай, разсеях се. Просто защото храната тук е удивителна.

— Да, всичко е наред. Не беше важно.

— Разбира се, че е било — протестира, слага ръка върху моята и я стиска. — Всичко, което казваш ти, е важно.

— Добре, говорих ти за дядо ми. Иска да те покани на една от неговите вечери за покер — не този петък, а следващия.

— О, с удоволствие, обичам покер! Това е моята игра! — той е ентусиазиран.

— Сигурен ли си, че можеш да дойдеш?

— Само се опитай да ме спреш — усмихва се, а аз чувствам вълна от щастие. За мен наистина е важно Себ и дядо да се харесат и този път мисля, че ще си допаднат. Просто знам.

Все още се чувствам щастлива, когато сервитьорът се появява, за да вземе поръчката ни.

— Бихте ли искали да ви кажа специалитетите? — пита той.

Себ изглежда развълнуван.

— Разбира се! — усмивката му сякаш иска да ми кажа „Е, не е ли страхотно?“ докато аз слушам с тревога как сервитьорът изрежда списъка е блюда, всяко от което звучи по-люто и по-пикантно от предишното.