Александра Потър - Да започнем отначало

— Шивачите винаги пришиват копчета тук — обяснявам. — Дядо ме е учил. — Грабвам чантата си, ровя из нея и вадя кутийка с шивашки принадлежности, която винаги нося със себе си. — Веднага ще го зашия.

— Можеш ли? — сър Ричард изглежда удивен.

— Ще отнеме само минутка — казвам, докато вдявам конец в иглата. — Защо в това време не се избръснете набързо? — посочвам му електрическата самобръсначка, която виждам на бюрото му.

— Ами да, разбира се. — Той търка наболата си брада с искрена изненада. Хваща самобръсначката и се обръща към мен.

— Какво щях да правя без теб? — и като ми се усмихва, започва енергично да се бръсне над кошчето за хартия.

— О, няма нищо, всичко е наред — успокоявам го аз, но се чувствам изпълнена с гордост. Така, може и да съм безполезна в правенето на протоколи, но когато става дума за шиене на копчета… Късам конеца със зъби и се наслаждавам на работата си. Дядо ме е научил добре. Сакото все още е малко смачкано, но пък изглежда като ново.

Няколко минути по-късно влизаме в асансьора, с който стигаме до третия етаж. Вратите се отварят със звън и тръгваме по коридора, когато сър Ричард се удря по челото.

— Боже, забравих да ти дам напътствия за срещата.

След онова, което се случи, това напълно ми се изплъзна от ума, но сега, като ми напомни, в стомаха ми започва да пълзи тревога.

— Не се тревожи — успокоява ме той, забелязвайки изражението ми. — Всичко ще бъде чудесно, просто ме следвай. — И отваря вратата към конферентната зала. — А, добро утро на всички, радвам се да ви видя тук! — И без да губи време, започва да обикаля присъстващите, да стиска ръце, да обменя шеги и да води кратки разговори.

Сядаме. Сър Ричард начело на масата, а аз… по дяволите… сърцето ми застива, когато виждам, че единственото свободно място, което е останало, е до вещицата Уенди. Това е лош късмет, ама наистина много лош .

Пренебрегвайки погледа й, сядам бързо, вадя бележника и молива си. Усещам очите й върху себе си, тя се опитва да наднича през рамото му, за да види какво пиша, а аз се изкушавам да я нарисувам, яхнала метла. Но разбира се, не съм толкова талантлива. Жалко . Вместо това пиша „ Протокол“ с главни букви и го подчертавам с две линии.

Добре, дотук добре.

След трийсет минути съм записала времето, мястото на срещата и списък на присъстващите, и се чудя какво друго да пиша.

— Така, следващата графика показва последния анализ на ефективността на брандинг стратегиите — казва Кевин от счетоводството, който е застанал пред презентацията си, която както изглежда се състои от еднакво изглеждащи графики и таблици, които не мога да разбера.

Оглеждам крадешком всички присъстващи на масата и си спомням една точка от моята книга „Протокол се води лесно!“, а именно: „Въздържайте се от описание на лични наблюдения.“

В такъв случай, значи е по-добре да не пиша следните наблюдения:

1. Уенди приключи с първата кутия бисквити и сега отваря втората.

2. Адам, един от директорите, е забравил дюкяна си отворен.

3. Джон от търговския отдел си бърка в носа…

Наблюдавам го как рови доста задълбочено, а сетне изследва както точно е извадил. Следва пауза… о, боже, не, нали няма да направи онова, което си мисля, че се кани да направи… и го изяжда . Бързо отмествам погледа си встрани, забивам го в Кевин и се опитвам да се концентрирам върху онова, което казва, но умът ми е като хвърчило. Без значение колко упорито се опитвам да го прикова към срещата, той постоянно се разсейва — далеч от таблиците и графиките, към пайетите и копчетата и една идея за нова, по-малка чанта. Харесвам първата си идея, но тази ще бъде подходяща за вечер, голяма само колкото да побере едно червило, ключовете и мобилния телефон. Бих могла да направя каишка за китката от онази прекрасна кадифена панделка, която имам; тя е в тъмнолилаво и, ако се завие около ръката…

Ами ако пришия паунови пера върху цялата чанта? Винаги откривам такива в магазините втора ръка, зеленото и синьото на перата ще се съчетават прекрасно с тъмнолилавото на кадифето… да, наистина ще стане удивително…

— Благодаря ти, Кевин, забележително експозе — ентусиазирано го хвали Уенди. — Съгласни ли сте?

Обръщам се и виждам, че зяпа в бележника ми. Тогава неочаквано осъзнавам, че през цялото време съм драскала. Вместо да водя бележки, аз съм скицирала дизайна на новата чанта и страниците са пълни с драскулки и рисунки.

По дяволите. Обръщам бързо листа и се опитвам да се съсредоточа върху Кевин, но той е свършил изказването си и се връща към мястото си. Ами сега? Е, този път вече съм загубена. Няма да мога дори да се опитам да напиша бележки. Чувствам очите на вещицата да пробиват лицето ми от едната страна. Боже, тя няма да ми позволи да чуя края на това.