Александра Потър - Да започнем отначало

Но тук е само Ким, която седи зад бюрото си, и както винаги се е заровила в „Пропуснати връзки“.

— О, я виж това — казва и започва да чете на глас съобщението. — „Съмнявам се, че ме помниш, но когато посетих Лондон, те видях на Окото. Ти бе в съседната гондола и двамата се гледахме през прозореца. Вече една година не спирам да мисля за теб!“ — тя подпира брадичката си с ръка и изпуска дълга въздишка. — Боже, не е ли това най-романтичното нещо, което сте чели?

— Глупости! Най-романтичното нещо, което някога съм чел, е „Вечерята е във фурната“ — киска се Уейни — дългогодишният й приятел, който в момента влиза в приемната, облечен в шофьорската си униформа, и й намига.

Ким му отвръща със зъбене.

— Ти какво мислиш, Тес? — пита, като напълно го игнорира и се обръща към мен тя.

— Какво? Аз ли? — хваща ме неподготвена, докато се опитвам да извадя прашката, която се е впила в мен като конец в сирене и почервенявам. — Ами… не знам, мисля, че трябва да отида до тоалетната.

Като оставям Уейни и Ким, се втурвам към тоалетната и се заключвам в една от кабинките. Смъквам прашките. О, боже, какво облекчение ! Кой би си помислил, че една лентичка от дантела може да се превърне в такъв инструмент за мъчение? Пъхам дразнителя в чантата си, вдигам панталоните и излизам от кабинката.

И се сблъскам с Вещицата.

Какво ви казах за безшумните й обувки? Вярно е, въобще и не я чух да влиза. Тя стои пред огледалото и слага още един пласт яркочервено червило върху устните си, докато упражнява позата на Хилъри Клинтън.

Когато забелязва отражението ми зад себе си, се обръща към мен със злобна физиономия.

— О, Тес, забелязах, че те няма на бюрото и се чудех къде ли си се покрила.

Сърцето ми все едно потъва. Ако има човек, който може да развали настроението ми и да ме свали от моя облак, това е тя.

— Добро утро, Уенди — кимам, като за кратко се чудя дали бих могла да се измъкна, но тя блокира пътя ми за бягство. Въпреки миниатюрните си размери, прилича на американски куотърбек. Няма как да я заобиколиш.

— Не си забравила, че трябва да водиш протокола на срещата тази сутрин, нали? — напомня ми с лицемерна усмивка.

— Как бих могла — отговарям, како се опитвам да звуча спокойно, но усещам как ръцете ми направо се схващат при мисълта. Когато дойде време за протокол, аз не забравям, аз направо блокирам. Да водя протокол може би е най-омразната част от работата ми тук. Никога не съм сигурна и не знам какво е позволено да пропусна и какво непременно трябва да запиша, затова пиша всичко, докато ръката ми се схване и драскулките в бележника ми са така нечетливи, че трябва да наема експерт по почерци, който да разгадае какво съм написала.

Но тук не става дума дали имам желание да го направя! Когато за пръв път започнах да водя записки на съвещанията, отидох и купих всички книги със заглавия от рода на „Как да правим полезни записки“ или „Как се води лесно протокол“, които са пълни със съвети: „Как да запишем датата и времето на срещата“ (това е лесно), „Списък на присъстващите“ (и това го мога), „Отбелязване на действията, които ще се предприемат“ (тук става малко по-сложно. Какво точно значи?) и „Вземане на решение“, което звучи страхотно на теория, но за да бъде честна, на тези срещи никой никога не взема никакво решение. Просто три часа разни хора седят около махагоновата маса в конферентната зала, говорят неясно за доклади и стратегии, докато пият кафе и ядат лакомо от „изключителните шоколадови бисквити“, които Ким тича да купува от „Маркс&Спенсър“.

Накрая, разбира се, идва смъртоносният удар. „Напиши всичко и раздай по едно копие на присъстващите“ (И тук настъпва истинската паника).

— Знаеш ли, че не съм получила копие от последната среща — продължава Уенди.

— Така ли? — преструвам се на искрено изненадана. — Много странно, сигурно се е загубило по вътрешната поща. Или нещо такова.

„Нещо такова“ включва мен и моето решение да не й изпращам протоколите по имейла. Просто не я включих в списъка. И без това ми е достатъчно трудно, та само тя ми липсваше да ме критикува и да ми търси кусури!

— Може ли да ми го пратиш втори път? — тя вдига въпросително изписаните си с молив вежди. По неизвестни причини е оскубала напълно истинските си вежди, след което ги е нарисувала с молив като черни дъги. — Надявам се да е скоро. Ако нямаш нищо против… — И отново лепва фалшивата усмивка върху устните си.

— О, да, разбира се — кимам, като правя кръст с пръстите си зад гърба си. Боже, сега ще трябва да търся друго извинение! — Е, трябва да тичам — казвам, като я заобикалям внимателно — Не искам да закъснея за срещата!