Александра Потър - Да започнем отначало

Хвърлям се към вратата, излизам и бързам да се върна в приемната. Всъщност бързам не защото трябва да измисля какво да пратя на Уенди веднага, а за да намеря сър Ричард. Той обикновено ми дава кратки напътствия, преди да влезем на събранията, сякаш знае, че ги смятам за… о, как беше думата, ах, да — „ предизвикателни“ ! Макар че това не е точно думата, която използвам, но моята е нецензурна.

Минавам през кухнята, вземам обичайната му чаша с кафе — черно с три бучки захар, и отивам в офиса му. Странно. Вратата му, която обикновено е широко отворена — което е част от неговата политика „без бариери“, днес е затворена. Чукам. Няма отговор. Чакам объркана един миг, после, като балансирам с кафето в една ръка, натискам дръжката и я отварям.

Офисът е тъмен, венецианските щори са спуснати и когато влизам вътре, ми се струва, че е празен. Сетне дочувам нещо. Някакъв тих звук. Какво ли може да е? Чувствайки лек трепет, се оглеждам, очите ми се опитват да се приспособят, но ми е трудно да видя нещо. Не съм сигурна къде е ключът за осветлението. О, господи, отново този звук! Какво, по дяволите, е това? Може би някакво животно е влязло през нощта, например улична котка или може би лисица! Неочаквано в съзнанието ми изплуват заглавия от вестниците за хора, които били разкъсани на парчета при неочаквана атака от освирепели животни. Стига де, стига глупости! Това са просто вестникарски измислици! Лисиците са мили животни.

Сега пък чувам нещо като хъркане.

По дяволите.

Оставям кафето на бюрото и вдигам бързо щорите.

Яркото зимно слънце нахлува, осветява офиса и аз чувам зад себе си неясно мърморене:

— Какво, за бога…

Обръщам се, за да видя една фигура, която лежи на дивана, покрита със старо одеяло.

— Сър Ричард! — възкликвам шокирана.

Той сграбчва очилата от масичката до него и ги слага на носа си.

— О, Тес, ти ли си… — моментално отхвърля одеялото и сяда. Забелязвам, че е спал с костюма, което обяснява защо изглежда по-смачкан от обикновено.

— Всичко наред ли е? — затварям бързо вратата зад себе си. Очите ми за секунда обхващат всичко: пълната с вещи пътна чанта на пода, четката за зъби… Откога спи тук?

— Ужасно съжалявам, не биваше да ме виждаш в това положение. — Той започва да се извинява, докато се опитва да приглади кичурите коса, които стърчат на върха на главата му като мъртва паяжина.

— Не се тревожете. Виждала съм и по-лошо. Да знаете само каква е съквартирантката ми! — опитвам да се шегувам, докато му подавам кафето.

Той поема чашата е благодарност и пие жадно.

За момент никой не говори.

— Аз… може би е по-добре да почакам отвън… — Тръгвам към вратата.

— Лейди Блексток и аз се разведохме. Пренесох се тук.

Обръщам се към него е искрено изумление.

— Съжалявам, нямах представа…

— Няма за какво да съжаляваш. — Той клати главата си. — Бракът ни отдавна приключи, така е по-добре.

— Но къде ще отидете? Не може да останете тук. — Гледам едрата му фигура, сгърчена на малкия диван. Изглежда ужасно неудобно, сигурно не е спал добре.

— Това е само временно решение, докато се ориентирам… Обикновено оставам в клуба, но предпочитам там да не знаят какво става с мен… — Виждам, че му е трудно. — Както и да е, вчера огледах няколко апартамента в града…

А, ето значи къде ходи вчера, когато се измъкна по никое време, осъзнавам. Нищо чудно, че не бе записано в дневния ред.

— Този уикенд ще се пренеса в един.

Прекъснати сме от силния звън на телефона върху бюрото му, той го вдига бързо и отговаря:

— Благодаря, идваме веднага — оставя слушалката и се обръща към мен. — Беше Уенди, напомни ми вежливо, че вече всички са се събрали в конферентната зала. — В гласа му се долавя нотка на раздразнение. Като пъха ризата в панталоните си, той закопчава намачканото си сако, сетне се ядосва високо: — О, дявол го взел, копчето е паднало.

Оглеждам го и чувствам пристъп на тревога. Той може да е генерален директор, но изглежда като клошар. Като негов личен асистент не мога да позволя да се появи така на срещата.

— Чакайте, свалете сакото си за малко — казвам бързо.

По лицето му се чете объркване…

— Но…?

— Сакото! Свалете го! — нареждам, като вдигам ръка. Той се колебае, а аз осъзнавам прекалено късно, че не бива да командвам шефа си, преди да го свали и да ми го подаде. Бързо проверявам отвътре. — Да, така си и мислех. Вижте, тук има резервно копче — казвам доволно и му го показвам.

— Ти си умно момиче, откъде знаеше това?