Александра Потър - Да започнем отначало

— Какво искаш да пишеш в обявата? Аз ще ти я пусна онлайн веднага, на момента!

— Можеш ли? — пита той и дава заден ход.

— Разбира се! Винаги съм искала да пусна една такава. Знаеш ли, те са толкова романтични! Можеш да прочетеш удивителни истории, в които хората се женят и живеят щастливи след…

— Ти сериозно ли? — Фъргюс изглежда заинтригуван.

— Абсолютно! — Ким почти вика, развълнувана, че има слушател.

Чувствам леко притеснение от развитието на нещата. Тя прегръща идеята и Фъргюс също е примамен от нея.

— Всъщност, като се замисля, не съм сигурна, че е чак толкова подходящо — опитвам се да поправя нещата, но вече е късно.

— Знаеш ли, може би трябва да опитам — казва той. — Защо не? Няма да навреди, нали?

— Супер! — смее се доволно Ким. — Така, първо трябва да влезем в страницата „момчето среща момичето“. — Млъква рязко. — Освен ако не „среща момче“. — Поглежда го със съмнение.

Той се изчервява.

— Стига де, за какъв ме вземаш? Момиче е — възмутено се оправдава.

— Е, човек не може да бъде сигурен в наши дни — чурулика Ким, докато пръстите й танцуват по клавишите. — Тъй… Е, какво искаш да напиша?

— Амиии… — Той прекарва пръсти през заплетената си коса и сбръчква вежди.

— Ако искаш мога да ти дам няколко предложения.

— Остави го! Може би се нуждае от малко повече мислене — заковавам я с поглед. — Няма нужда да бърза.

Фъргюс прекъсва и двете ни, като неочаквано намира дар словото си и се впуска в монолог.

„Ти беше най-красивото русокосо момиче в кафе «Лукс» в сряда на обяд… Аз бях момчето с червена тениска и неоново яке, което се срамуваше да каже дори «Здравей!…»“

Сякаш е на сцената и играе самия Хамлет, с клюмнала на гърдите глава, умоляващ публиката да обърне внимание на мъката му. Поглеждам към Ким, чиито пръсти тичат по клавиатурата.

— … така че сега ти казвам „Здравей! Бих искал да те почерпя някой път кафе…“

— О, престани! Ако ще каниш момичето на среща, трябва да е поне на вечеря — прекъсвам го аз, — или на питие.

Да, ако не мога да му попреча да пусне обявата, поне мога да му помогна да я напише както трябва.

Той прекъсва монолога си и се обръща към мен.

— Никога не пия на първа среща. Не и след Сузи, Малибу и инцидента с ананаса.

Гледам го неразбиращо.

— Бях на петнайсет години. Първата ми дискотека като ученик. — Клати глава и прави физиономия, сякаш току-що е ял нещо много кисело.

Няма смисъл да го карам да обяснява. Изражението му е достатъчно красноречиво.

— Добре. И кафе стига.

— Готово, сега трябва да ми кажеш имейл адреса си. — Фъргюс го диктува и тя бързо го изписва. — Ето, това е всичко. Поща! — размахвайки мишката, Ким се обляга на стола си. — Готово! Сияещата й усмивка го залива с лъчите си и разперва петте си пръста. — Късмет!

— Благодаря — той също се усмихва и й връща също пет пръста.

Телефонът на Ким ни прекъсва и тя го вдига, а аз поглеждам към Фъргюс. Само че усмивката му е изчезнала и изглежда доста нервен. Сякаш въобще не е сигурен какво е направил.

— И? Сега какво? — питам.

Той се обръща към мен, вдига рамене и ме гледа с надежда.

— Мисля, че просто трябва да чакам.

Напускам офиса в края на деня и хващам автобуса до Кенсингтън, където имам среща е Фиона след работа. Тя се обади малко преди това, предлагайки ми възможността да си направим безплатен педикюр, ако отида с нея в „Океано“ — някакъв нов японски салон, който бил открит наскоро.

Има само една уловка:

— Обаче не е обикновен педикюр, а от онзи с рибите — признава тя по телефона.

— Хм. Аз си обичам пръстите на краката.

— О, хайде, за моята колонка е — моли ми се тя.

— Страх те е, нали? — питам и не мога да скрия колко се забавлявам.

— Глупости! От какво да ме е страх! Я не ставай глупава! Разбира се, че не ме е страх — протестира разгорещено. — Просто си мислех, че заедно ще е по-забавно.

— Имаш предвид по-безопасно!

Настъпва мълчание.

— Между другото, все още не мога да намеря онази ароматизирана свещ „Диптик“…

По дяволите. Покрай събитията напълно бях забравила за нея.

— Всъщност, като се замисля, ти си права, звучи забавно. Повтори адреса!

Въпреки подробните описания, пак се загубих, и едва след като обиколих няколко пъти квартала, накрая намирам салона, сбутан в една странична уличка с древни камъни. Отвън изглежда като всеки друг салон за маникюр и педикюр, но когато отварям вратата, ме посреща редица от аквариуми, пълни с риби, които са готови да оглозгат краката на хората.