Александра Потър - Да започнем отначало

Опитвам се да не трепна. И да не избягам.

— Тес!

Вдигам очи и виждам Фиона с навити до коленете крачоли на панталона, да върви с боси крака към един от аквариумите с рибки, водена от момиче с кимоно. По лицето й е изписан страх. Това е като сцена от оня филм за Бонд, където Хелга Бранд, го води към пираните.

— Извинявай, загубих се… — започвам, но тя ме прекъсва.

— Не се тревожи, ще те изчакам. — И дава сигнал на асистентката.

— Няма нищо, ти върви — казвам, като поглеждам зимните си ботуши.

Фиона пребледнява под тена си.

— Не, не, всичко е наред, честно… Всъщност, трябва да отида до тоалетната… — И с това извинение, изчезва зад една завеса в задната част на салона. Също както някога в училище, когато без да искаме счупихме с топка прозореца на директора. Тогава тя избяга и ме остави сама да опера пешкира.

Издавам неочакван кикот. Боже мой, това гъделичка!

— Е, как е? — пита Фиона, като се връща от тоалетната и се настанява на мястото до мен. За част от секундата съм готова да й кажа колко е приятно. Сетне сменям тактиката. Ами да, все пак трябва да си плати за счупения прозорец!

С мъка успявам да потисна напиращия смях и да изобразя мъчителна гримаса върху лицето си.

— Истинска агония — въздишам мъчително.

— О, боже, сериозно ли говориш! — лицето й пребледнява.

Кимам мълчаливо, като правя всичко възможно да потисна смеха си.

— Ох! — надавам вик.

— Какво! — Фиона подскача до тавана.

— Палецът ми! — стена измъчено. — Мисля, че го изядоха!

— Стига де, ти се шегуваш! — изглежда искрено ужасена.

Е, добре, стига толкова майтапи. Повече не мога да се преструвам и избухвам в смях.

— Разбира се, че се шегувам — едва успявам да призная, защото не мога да си поема дъх.

Трябват й няколко секунди, за да проумее какво казвам, сетне избухва.

— Тес! — удря ме по рамото. — Не е честно! Успя да ме вържеш!

— Заслужаваш си го — отговарям, докато трия сълзите от очите си.

— Не е честно! Наистина се притесних за теб!

— Толкова много, че избяга и ме остави сама на рибите? — питам, но все още се смея.

Тя се цупи и се прави, че не е чула какво казах. Което се случва винаги, когато споменавам, че е неин ред да измие чиниите или че няма тоалетна хартия. Наричам го селективен слух, тъй като само трябва да прошепна думите „шоколад“ или „Виж онзи мъж колко е хубав“, и тя веднага наостря уши като прилеп и цялата се превръща в слух: „Какво? Къде?“

Успокоява се и бавно потапя краката си във ваничката. За секунда върху лицето й се изписва изненада.

— Оооох, гъделичка ме… — възкликва, докато рибите започват да ядат мъртвата кожа. — Харесва ми.

— На мен също — усмихвам се, като се облягам на стола. Колкото и ексцентрично да звучи, всъщност е много приятно и успокояващо, все едно ти правят масаж на краката.

— И няма нищо общо с оня филм за Джеймс Бонд — укорява ме Фиона, като ми отправя онзи убийствен поглед, който е нейна запазена марка.

— Добре де, откъде можех да знам — отвръщам невинно.

Тя присвива очи и ме оглежда изпитателно за миг, сякаш не е съвсем сигурна да ми вярва ли или не, после се предава и ми се усмихва.

— Между другото, забелязах, че не се прибра снощи.

— Останах у Себ — признавам. Този път отново чувствам гъдел, но той няма нищо общо с рибите Гара Руфа.

Тя приближава главата си към мен.

— Толкова ли беше…?

— Повече! Беше удивително! — не мога да скрия задоволството си.

— Значи сексът бе…?

— Не беше само сексът, беше всичко. Всичко бе толкова прекрасно… той е толкова умен и преуспял… и красив — добавям с блажена усмивка. — И изглежда наистина ме харесва…

— Как няма да те харесва? Има защо — предано ме подкрепя Фиона.

— Е, ти така ще кажеш, нали си ми приятелка.

— Не, аз просто казвам истината — отговаря тя. — Ти си прекрасна, забавна и интересна личност, Тес! Защо да не те харесва?

Чувствам, че се притеснявам от нейните възторзи. И не знам какво да кажа — в края на краищата, знам че просто е любезна, затова съм щастлива, когато асистентката се появява със зелен чай и купчина списания, които ни предлага за четене.

— О, супер! — възкликва Фиона, като пренебрегва чая и се заравя в списанията. — Виж, кое искаш? Брад и Анджелина или Питър Андре? — тя ми показва две корици.

— Не, имам си книга — отговарям и вадя от чантата си биографията на Обама. Нося я, откакто Себ ми я даде, а тя тежи цял тон.

— Какво — мръщи се Фиона. — Няма да четеш за целулита на известните личности!?