Александра Потър - Да започнем отначало

— А сега тя си отиде. Защо не й казах нищо?

— Не знам. Защо не й каза нищо?

Все още се опитвам да открия какво предизвика тази неочаквана промяна. Той е все едно друг човек. Увереността му се изпари и сега е като едно двуметрово украшение, които не знаеш къде да закачиш.

— Може би, защото бяхме прекалено заети да спорим за твоята оплешивяваща глава — предполагам, опитвайки да се пошегувам с него и да върна хумора и доброто му настроение.

Той обаче дори не се усмихва.

— Може би просто не искам да бъда отхвърлен още веднъж. Достатъчно са ме отхвърляли в моята така наречена актьорска кариера.

О, значи всичко е заради това!

— Но ти не кандидатстваш за роля! — опитвам се да го убедя.

— Така ли мислиш? — вдига вежди той. — Значи, когато някое момче те помоли да излезете, ти не го поглеждаш и не си мислиш: „Среща? Да ми стане гадже? Дали той е мъжът за мен?“

Всъщност е прав.

— Можеш поне да опиташ — усмихвам се тъжно. — Ако не опиташ…

— Да, може би… — съгласява се той. — Но тя беше Красавицата, а аз звярът, тя бе принцесата, а аз жабата… — започва отново да ме залива с думи той.

— Доколкото си спомням принцесата целува жабока.

— Това става само в приказките, а не в реалния живот. — Забива вилицата си като копие в моя недоизяден картоф и потъва в мълчание. Двамата гледаме през прозореца как момичето се отдалечава по улицата и изчезва в тълпата.

Оставам до късно в офиса, за да свърша недовършената си работа, сетне минавам през библиотеката, за да взема филма на път за вкъщи. Влизам в апартамента, хвърлям чантата си в коридора и отивам в кухнята, където намирам Фиона, забила нос в лаптопа, обвита, както обикновено, в цигарен дим, докато радиото гърми. Как успява да мисли в този шум!

— Боже, тук е толкова задимено — отивам да отворя прозореца.

— Така ли? Не съм забелязала — отвръща тя и отлепя очи от екрана. — Цял ден се опитвах да напиша колонката, но просто нищо не излезе. — Пуфти високо и дърпа от цигарата.

— За какво пишеш?

— За педикюр с пирани — отвръща и издухва истински облак дим.

Гледам я неразбиращо.

— Добре де, не са точно пирани, но като потопиш краката си в басейн, пълен с тези малки рибки, те ще изгризат мъртвата кожа — обяснява ми тя.

— Звучи болезнено! — потръпвам, вземам чайника и започвам да правя чай.

— Това е много модерно в Япония. Накрая краката ти ставали съвсем меки.

— Но ако са много гладни и изядат пръста ти или нещо друго? Помниш оня филм за Джеймс Бонд? В деня на подаръците 28 28 Денят след Коледа, 26.12, в който служители и търговци получават подаръци от началниците си, традиция в Обединеното кралство. — Б.пр. ?

Двете се споглеждаме, спомняйки си сцената от „Умри веднъж, живей два пъти“, където Блофилд хвърли парче месо на своите пирани и само след секунди от него остана само кост.

— Както и да е, я кажи как мина срещата ти снощи? — пита тя, сменяйки темата. — Умирах от любопитство тази сутрин, но ти вече бе излязла, когато будилникът ми звъня.

Казва го така, сякаш се случва за първи път, а не всеки ден.

— Мина добре — усмихвам се щастливо, вадейки мляко от хладилника.

— И кога ще се видите отново? — пита възбудено тя.

— Утре — отговарям, чувствайки нетърпение. Себ вече ми е изпратил повече от половин дузина съобщения, съдържащи намеци за флирт, за това как очаква втората ни среща и аз нямам търпение.

— Боже, Тес, това е страхотно! — кима доволно Фиона и добавя: — Има ли приятели?

Поглеждам я изненадано.

— Какво стана с Хенри Осми?

— Не се обади повече — опитва се да изглежда безгрижна, но обидата в гласа й е очевидна.

— Минали са само няколко дни, може да се обади — окуражавам я аз, подавайки й чаша чай.

— Не мисля. Пипа ме осведоми, че излизал само с кльощави момичета. Последното му гадже била номер нула — добавя печално и отпива от чая.

Не мислех, че е възможно да мразя и да не харесвам Пипа повече от това, но сега, като гледам изражението на Фиона, разбирам, че е възможно.

— И също така е била най-много метър и петдесет — добавям аз ехидно. — Той беше дребосък.

— Не и в леглото — въздъхва Фиона, оставя чашата с чай и посяга към друга купа, пълна наполовина е храна, която стои до компютъра й. Когато е отчаяна, тя винаги посяга към храната, за да потърси утеха. Макар че в този случай не съм сигурна колко утеха ще й донесе.

— Какво ядеш? — питам, сменяйки бързо темата за размера „знаете на какво“ на Хенри Осми и се опитвам да отгатна странно изглеждащия буламач.