Александра Потър - Да започнем отначало

— Алабаш със сини сливи — част от диетата с дъгата — обяснява с пълна уста тя. — Днес е син ден, не помниш ли? Искаш ли да опиташ? Остана още много!

— О… не, благодаря. Все още съм сита от обяд. — Бързам да се отдалеча от заплашително изглеждащата лилава храна. — Просто ще си легна и ще гледам филма, който взех.

— Какво си взела? — пита Фиона, изпълнена е ентусиазъм. — Да не е новият на Джони Деп, за който умираше?

— Всъщност не точно — чувствам се доста неудобно. — Мисля да гледам нещо различно от обикновено. — Кой знае защо и по какво причина не искам да призная истината на Фиона.

— Но ти обичаш Джони Деп!

— Да, но той не може да присъства във всеки филм, който гледам! — виждам, че ме гледа със съмнение и подозрение. — Както и да е, искаш ли да гледаш с мен?

— Да, защо не — съгласява се и става. — Може би точно от това имам нужда — един хубав филм, за да изляза от тази дупка. — Тя взема купата е лилавата храна и чашата с чай и ме следва в спалнята, настанява се в ъгъла, а аз пъхам диска в плейъра.

Вземам Флий, сядам на леглото и се облягам, докато звучат първите акорди. О, щях да забравя. Вземам бележник и молив от масичката до леглото, за да си водя бележки.

— Какво ще правиш? — пита ме Фиона.

— Ами… нищо особено, ще си драскам — отвръщам безгрижно.

— Мислех, че искаш да гледаш този филм.

— Нали ме познаваш, обичам да си драскам, докато гледам. — Преструвам се, че рисувам нещо в бележника.

— Нима? — Фиона ме гледа втренчено за миг, сякаш не е напълно сигурна какво да ме прави, после се обръща към телевизора.

Започвам да се успокоявам. Чувствам се малко виновна. Не ми харесва да се преструвам пред нея, но не мога да й кажа истината, нали? Откъде въобще да започна, ако се опитам? И кой ще ми повярва?

Облегната удобно на възглавниците, гледам екрана. Той е абсолютно черен, сетне се появява текстът: „Имало едно време в една далечна галактика…“ И първите акорди от музиката, която никой на света не може да сбърка.

— Я, чакай малко! Та това е „Междузвездни войни“ — надава Фиона вик, пълен с удивление.

— Всъщност заглавието е „Епизод четири: Нова надежда“ — поправям я, без да се замисля.

Тя ме гледа втрещено.

— Тес, ти си взела този филм нарочно?

— Предполага се, че е класика — оправдавам се, докато космическите кораби прелетяват през екрана и изстрелват огън.

Фиона ме гледа сащисана, поразена, сигурна, че съм откачила напълно.

— Чакай, чакай, това същата жена ли е, която ще гледа филм, само ако Джони Деп играе в него?

— Не мисля, че има нещо ненормално в това да разширим кръгозора си — опитвам да се аргументирам аз.

Тя ме гледа с отворена уста, сякаш не може да повярва на онова, което чува, после става:

— Достатъчно, но в този случай смятам да те оставя да разширяваш хоризонта си сама, а аз ще отида навън. — И като излиза от стаята ми праща усмивка. — Забавлявай се!

И си отива, оставяйки ме с Флий и тъпия филм. Поправка: класика , напомням си. И което е по-важното — това е любимият филм на Себ, забрави ли?

Отпивам глътка чай и се съсредоточавам върху екрана. Макар че след няколко минути чувствам как клепачите ми се затварят. Всъщност съм толкова изморена, че бих могла да си легна рано. Онова, което ще ми дойде най-добре би било една хубава гореща вана, пълна с мехурчета от шампоана, който дядо ми подари за Коледа… бих могла да си сложа и маската от водорасли, която Фиона ми даде…

По дяволите! Какво става? Някаква експлозия!

Да, събуждат ме гърмежи, идващи от екрана и осъзнавам, че съм задрямала. О, по дяволите, ще трябва да върна назад… Вземам дистанционното и връщам лентата. Ако гледам с тази скорост, никога няма да си легна.

Стигам почти до началото, отново пускам и започвам да гледам. Така. Много кораби… момиче със смешна прическа… странен малък робот… някакъв мъж облечен е костюм като Йети… Боже, ама и това ако не е странно облекло! Мислиш си, че ще бъдат поне малко по-реалистични… Ох, отново се стреля… сега пък нова битка в космоса…

Прозявам се. Може да е класика, но сюжетът е доста глупав. Дано скоро да свърши. Взимам кутията и търся времетраенето. Не, не може да бъде! Повече от два часа! За миг се изкушавам да превъртя напред, когато проверявам колко е часът на телефона си и виждам съобщението на Себ за кино утре вечер. Да, неочаквано се сещам защо правя това. Защо гледам този филм.

Защото обичам Себ. И защото ми е даден втори шанс, който не бива да пропускам. Тази магия е станала поради някаква причина. Себ и аз сме родени един за друг, иначе защо ще се случи това удивително, магическо, вълшебно повторение на съдбата? Защо се срещнахме отново? Не, този път няма да пропилея възможността. Толкова много хора харесват този филм, не само Себ. Значи нещо с мен не е в ред.