Александра Потър - Да започнем отначало

— И така? — повтарям въпросително аз, опитвайки се да бъда загадъчна и да не мисля за носа си, който сигурно изглежда като изкуствените червени носове, които хората си слагат на карнавал, за да изглеждат комично.

— Какво правим сега? — вдига вежди той и ми се усмихва.

Помня, че миналия път си казахме довиждане и аз взех метрото до вкъщи, сама , като през целия път се упреквах защо не си затварям голямата уста и защо наговорих всички тези ужасни неща за филма.

— Може би ще пием по нещо? — предлагам. — Наоколо има много приятни барове.

Той се усмихва широко.

— Имам по-добра идея. Защо не отидем в моята квартира? Живея на пет минути оттук и имам бутилка чудесно червено вино, която все още не съм отворил… — Спира да говори и очевидно търси очите ми в тъмнината. — Какво ще кажеш?

Ще кажа, че на света няма нищо, което да искам повече от това да отидем в твоя апартамент и да изпием заедно бутилка вино , мисля си и пеперудите в стомаха ми пърхат.

Но трябва поне малко да опитам да се направя на интересна. В края на краищата това е само втората ни среща.

— Хммм. — Правя се, че мисля, сякаш размишлявам върху поканата.

— Няма от какво да се притесняваш. С мен си в пълна безопасност — обещава той, като се кръсти със свободната си ръка.

— Колко жалко — ядосвам се престорено аз.

— Е, искаш ли да дойдеш с мен? Или ще трябва да изпия цялата бутилка сам?

Иска ли питане .

— Е, най-накрая ме нави — съгласявам се и всичките ми мисли излитат сякаш през прозореца. — Звучи привлекателно.

Била съм много пъти в апартамента на Себ, така че мога да отида там и със завързани очи. Но трябва да внимавам да не завия автоматично на ъгъла или да не прекося улицата. В един момент почти щях да изтърся: „Чакай, оттук е по-кратко!“ и да го поведа по една малка алея, която използвахме за по-напряко.

Преди винаги му казвах, че оттук е по-близо, а той винаги отговаряше, че не е. Веднъж дотолкова се скарахме, че всеки от нас пое по отделен път, а той настояваше да измерим времето и да установим кой е бил по-бърз — можеше да бъде изключително настоятелен в такива случаи — и накрая каза, че неговият път бил с шест десети от секундата по-къс. Има един от онези суперточни спортни часовници, така че трябваше да се съглася. Като казвам това, мога да се закълна, че беше зачервен, сякаш бе тичал, но той бе непреклонен и твърдеше, че е вървял нормално през целия път и причина за червенината било виното, което бяхме пили.

Но тогава това не бе нещо необикновено. Двамата вечно спорехме за посоките. Без значение къде отивахме, все не постигахме съгласие и спорът ни обикновено завършваше с истинска кавга, той грабваше картата от мен и обявяваше, че сме избрали „грешния път!“ Аз пък смятах, че не е честно. Не казвам, че съм от хората, които имат вродени компаси, но мога да се ориентирам в „Н&М“, дори по време на голямата разпродажба . А повярвайте ми, това е много трудно.

Накрая му купих сателитна навигация за рождения ден. Гениално решение. Проблемът беше решен! Но и това не помогна, тъй като той продължаваше да не се съгласява. А всъщност Стивън Фрай 29 29 Английски комедиен актьор. — Б.пр. даваше указания за посоките. Искам да кажа, кой спори със Стивън Фрай, за бога?

Сега обаче го оставих да ме води и пристигаме на адреса, без да спорим, макар да продължавам да съм убедена, че моят път е по-пряк. Той изключва алармата и двамата влизаме в покритото с килим фоайе. Себ живее в една от онези престижни сгради с портиер, с блестящи месингови табелки с имена и асансьор, който се движи безшумно и ни доставя направо пред апартамента на втория етаж. Между тази сграда и „Арминта меншънс“ с допотопните звънци и стръмни стълби, от които оставаш без дъх, има истинска пропаст, цяла вселена.

— Ето че пристигнахме — казва, когато излизаме от асансьора и вървим по коридора към жилището му. Отключва и бута вратата. — Добре дошла в моята скромна обител.

Просто се прави на интересен. Повярвайте ми, в този апартамент няма нищо скромно. Той е два пъти по-голям от онзи, в който живеем двете с Фиона, и изглежда така просторен, с огромни прозорци и полирани подове от паркет. Напомня ми за апартамент в Ню Йорк — не че някога съм била там, но се сещате за какво говоря, нали? Цветовете са приглушено сиво и бяло, с абстрактни картини по стените и този огромен сив диван, на който може да седнат поне двайсет души, и стъклената маса за кафе от някакъв известен дизайнер, чието име Себ веднъж ми каза, но не го запомних.