Александра Потър - Да започнем отначало

А сега имам възможност да го поправя. Каква късметлийка съм, нали?

Със свръхчовешки усилия връщам погледа си съм екрана. Щом Себ харесва този филм, значи мога да се науча и аз да го харесвам! Гледам как двама мъже започват да се дуелират със светещи мечове, като оня, който имам на тавана. О, боже! Та този филм е ужасен! Дори по-зле, отколкото си мислех! Какво ще правя? Какво, по дяволите, ще говоря?

Скъпо дневниче,

Моята втора среща със Себ! Заведе ме да гледаме „Междузвездни войни“ и седнахме на последния ред. Беше много романтично. Въпреки че аз не гледах много и преди края заспах. След това се смях колко глупав и досаден беше филма, но той не се смя. Всъщност беше доста намусен, почти обиден. Чак тогава разбрах, че това бил най-любимият му филм…

Боже, какво да правя като ми е толкова голяма устата!

— Беше удивително! Това е най-хубавият филм, направен някога в историята на киното!

Казвам тези думи на следващата вечер, когато двамата със Себ се срещнахме, за да гледаме „Междузвездни войни“ в едно малко кино в Сохо и сега излизаме по червения килим заедно с останалата публика.

— Ти наистина обичаш този филм! — той ме заслепява с доволна усмивка.

— Какво говориш! — ако не успях да се науча да го обичам, поне все още мога да се преструвам. — Не помня колко пъти съм го гледала.

Три пъти .

Всъщност ще станат три с този и първия път миналата нощ, когато заспах по средата, но повярвайте ми помня всичко. Всяка галактическа битка се е врязала в паметта ми, като върху грамофонна плоча. Стоях до 3 след полунощ, пих няколко пъти чисто кафе, за да остана будна. В един момент буквално трябваше да използвам кибритени клечки, за да подпирам клепачите си отворени, но онова, което ме държеше будна, бе мисълта, че ми е даден един-единствен шанс в живота. Днес пропуснах обяда и прекарах почивката си на бюрото, като направих обширно търсене в интернет.

Да си призная честно, изтощена съм. И поразена. Слисана, изумена. Нямах никаква представа какво количество уебстраници, конвенции, общества, дори тематични паркове са посветени на този филм. Знаех, че е популярен, но чак пък толкова! Хората направо са обсебени от него.

Търсенето в Гугъл извади повече от три милиона сайта, всички на верни почитатели и последователи. Имаше дори цял форум, посветен на дискусията как Чубака (така се казва човекът с костюм на Йети, ако искате вярвайте!) ходи в тоалетната!

— Знаеш ли, че думата „джедай“, произлиза от японските думи Jidai Geki , което се превежда като приключенска драма?

Благодаря на Ани от Тексас, че го бе написала.

— Брей, ти наистина си запалена по тази сага! — той изглежда впечатлен.

Съвестта ми се събужда и за миг чувствам вина. Лошо е да се преструвам, нали? Не трябва ли да кажа истината, да си призная? Но тогава каква е разликата, когато Себ каза, че харесва роклята, с която съм, а сетне просто ме изпрати до вратата и ме остави, защото било късно? Или когато убеждавах Фиона, че, дупето й не изглежда прекалено голямо в новия прилепнал клин? Или когато татко се преструва пред мама, че е голям почитател на нейните кулинарни умения и иска да му сипе втори път? Тези дребни лъжи не нараняват никого, нали?

От друга страна, дребната лъжа действа точно обратното, мисля си развеселено, докато гледам лицето му, което грее от щастие като месечина. Той изглежда толкова доволен. Сериозно, как би могла моята малка лъжа да бъде вредна?

— Извинявай, понякога съм много досадна — казвам и се смея смутено. — Спри ме, ако ти е скучно.

— Да ми досаждаш? — възкликва той, размахвайки ентусиазирано програмата. — Какви ги говориш? Мога да говоря за Люк Скайуокър и рицарите джедаи с часове. Ти си първото момиче, което обича този филм почти колкото мен и това е прекрасно… — Млъква, докато излизаме навън, спираме на празната улица, а той се обръща към мен. — Ти си прекрасна…

Въпреки ниската температура, чувствам как ме облива гореща вълна от щастие. Много важно, че стоях цяла нощ и не обядвах! Пръстите му хващат ръката ми, след което той нежно ги преплита с моите. Дори само заради това си заслужаваше да не спя снощи. Начинът, по който ме гледа сега. Както се казва в поговорката: без болка няма успех.

Освен това, не мисля, че ще ми се наложи да гледам този филм отново, напомням си, докато вървим ръка за ръка, за да избегнем тълпата.

След няколко минути завиваме в една странична улица и намаляваме темпото.

— И така… — казва той, поглеждайки косо към мен. Увит с тъмносивото си палто и шапка, нахлупена ниско над челото му, изглежда възхитително. Минаваме под една улична лампа и на нейната светлина виждам снежнобелите му зъби на фона на загорялата му кожа. Кълна се, Себ е единственият човек, който може да изглежда секси в лютата британска зима. Всички ние сме прекалено бледи, с напукани устни и носове, които почервеняват веднага, щом температурата падне под нулата.