Александра Потър - Да започнем отначало

Протягам ръка и го пляскам с хартиената салфетка.

— Не е любимият ми филм — признавам. — Всъщност мисля, че фантастичните филми са досадни и отегчителни, но приятелят ми… — млъквам. Мога ли да нарека Себ мой приятел? Всъщност досега сме имали само една среща. Така де, официално.

— О, ясно — кима Фъргюс, но чувствам, че близостта между пас моментално се изпарява. Сякаш, като споменах думата приятел, Себ дръпна стола и седна на масата. И повече не бяхме само двамата с Фъргюс.

— А ти? — питам, пренебрегвайки промяната в настроение и връщайки фокуса на разговора към него. Винаги става така, когато някой от другия пол ти става приятел. Веднъж четох една статия, озаглавена „Създаване на платонически връзки“. Очевидно те са нещо нормално.

— Дали съм гледал „Междузвездни войни“ ли? Да, веднъж, преди много време, когато бях дете. Да ти призная, така и не проумях за какво беше целият този шум и пушилка.

Едва устоявам на желанието да се съглася и да потвърдя, че и аз мисля като него, но вместо това клатя глава.

— Не, имам предвид имаш ли си приятелка?

— О, разбрах — спира да дъвче и клати глава. — Не, опасявам се, че нямам. — Неочаквано замръзва, спира да яде и застива като статуя. — Да кажем, че току-що се влюбих.

— Влюби се? — повтарям. Май нещо изтървах.

Но той не отговаря, просто стои и гледа като прикован над рамото ми.

Завъртам се на стола, оглеждам кафенето и виждам обекта на вниманието му: едно момиче, което седи само, потънало в книга. Тя вдига очи за миг, забелязва, че Фъргюс я гледа, за миг двамата установяват кратък контакт, после се усмихва и бързо се връща към книгата си. Кълна се, все едно бях невидима.

— Красива е — отбелязвам и с изненада установявам, че чувствам известно раздразнение, нещо като ревност. Сигурно заради така наречените платонически връзки.

— Красива? Я виж! Тя е направо богиня, самата Венера! — очите му са пълни с влага.

Наблюдавам я как си играе несъзнателно със светлорусата си коса. Знае, че говорим за нея.

— Ами, върви и й кажи здравей! — окуражавам го аз. — Мисля, че ще й хареса.

Той ме поглежда, сякаш съм му предложила да се съблече гол и да тича по главната улица.

— Не, няма начин! — шепне и сякаш видимо се свива под неоновото си водонепропускваемо яке. — Тя никога няма да се съгласи да излезе с мен.

— Не ставай смешен, защо да не пожелае? — питам, като неочаквано се сещам, че мъжът, който седи срещу мен, е този, който обикновено флиртува с всички момичета в приемната. Чакай, чакай, къде изчезна ирландският му чар? Закачливата усмивка? Намигането и тихото бърборене? Всичко е изчезнало. И е заменено от мъж, който се е свил в пластмасовия стол като първолаче в първия си учебен ден, мисля, докато го гледам как нервно гризе пръстите си.

— Не ми казвай, че си срамежлив! — дразня го и закачливо го мушкам в ребрата.

— Не, разбира се, че не!

— Тогава какво? — настоявам.

Той въздиша и си поема дълбоко дъх.

— Добре, първо аз съм един безработен актьор, чиято последна работа бе свързана с тоалетна хартия, който върти педалите като куриер с велосипед, за да плати наема на една маломерна гарсониера от лошата страна на Шепърд Буш…

— Знаеш ли трябва да престанеш да говориш така за себе си — прекъсвам го.

— А след като платя наема, обикновено съм разорен и трябва да преживявам с боб и препечен хляб.

— Значи ядеш здравословно — успокоявам го.

Той изглежда не е убеден.

— И последно, но не маловажно — започвам да оплешивявам.

За миг оглеждам главата му, която е покрита с гъста черна коса, сетне избухвам в смях.

— Не е никак смешно — възмущава се той — Непрекъснато намирам косми в канала — навежда се над масата и прекарва ръка през гривата си. — Виж, оредява!

Взирам се в косата му.

— Ще оплешивея!

— Да, бе! След трийсет години! — задъхвам се от смях и едва успявам да го произнеса.

— За един актьор оплешивяването е като целувката на смъртта — продължава тържествено той.

— Фъргюс, моля те, престани да се тревожиш, няма да оплешивееш — успокоявам го аз. Сега знам какво е чувствал Себ, когато често се тревожех за несъществуващата пъпка на брадичката ми и се оплаквах, че имам акне. — И освен това съм сигурна, че има много велики плешиви актьори…

— Като кой например? — пита той.

— Амиии… добре де, не се сещам в момента, но съм сигурна, че мога да измисля някой.

В този момент се чува скърцане на стол и двамата се обръщаме, за да видим, че момичето става от масата и напуска кафенето. След като вече е навън, Фъргюс издава стон.