Александра Потър - Да започнем отначало

Той прекъсва речта си против правителството.

— Видя ли! Какво ти казах! — смее се и изглежда доволен. — Та какво говорех за правителството…

Но преди да започне отново, го прекъсвам.

— Обядвал ли си? — питам. Неочаквано осъзнавам, че съм била толкова объркана, че цяла сутрин не съм яла нищо и сега направо умирам от глад. — Има едно хубаво малко кафене отсреща, където правят най-страхотните печени картофи. Не обикновените боклуци на микровълновата, тези са печени на фурна и кожичката им е хрупкава, а имат и невероятно вкусни подправки…

— Мммм, звучи много вкусно, но трябва да вървя — отговаря неохотно той, докато радиото му се събужда и започва да пращи.

— Аз черпя, защото ме спаси — изкушавам го.

Той се колебае, сетне изключва радиото.

— Окей, съгласен.

— Отлично. Само да си взема палтото.

Тъй като е обед, кафенето е претъпкано е хора, но ние успяваме да намерим една нестабилна клатеща се масичка до прозореца.

— Е, я кажи как мина новогодишното парти? — пита ме той, сгъвайки високата си фигура в едно от малките пластмасови столчета.

— Страхотно! — отговарям, без да се замисля, настанявайки се срещу него. Досега не бях осъзнала колко е висок и го гледам как трябва да се сгъне като хармоника, за да успее да напъха краката си под масата. — А твоето? — питам учтиво.

Сега, след като сме извън офиса и сами в кафенето, се чудя дали идеята ми беше добра. Неочаквано се чувствам неловко. В края на краищата почти не го познавам. За какво можем да си говорим?

— Пълен провал — признава и се смее той.

Отговорът му ме изненадва.

— Както всяка Нова година — свива рамене безразлично. — Всички очакват да прекарат страхотно, а аз просто не се забавлявам. Всъщност, дори не си правя труда да ходя някъде. Тази година прекарах както винаги — сам, на дивана, гледах скапаната телевизия и си пожелах да мине по-бързо и всичко да е постарому. — Смее се. — Знам, сигурно ти звучи смахнато…

— Не… въобще не. — Неочаквано чувствам симпатия към него. — И аз съм същата.

— Нима? — той ме гледа изненадано. — Тогава да си направим среща. Другата Нова година. На твоя или на моя диван?

Смея се и се чувствам по-спокойна.

— И кое казваш, че е най-вкусното? Умирам от глад.

— Ето, може да видиш различните пълнежи тук. — Подавам му едно от малките пластмасови менюта.

Той присвива очи и се взира в написаното.

— Я чакай за мом… — Бърка в джоба на якето си и вади чифт очила с метални рамки. — Е, сега е много по-добре, мога да видя какво ще ям — казва, докато ги намества на носа си.

— Не знаех, че носиш очила — гледам изненадано този нов Фъргюс.

— Изхвърлих контактните лещи след последното си явяване на прослушване — обяснява той.

— Прослушване? — повтарям и го гледам изненадано за втори път в рамките на пет минути. Осъзнавам, че е пълен с изненади.

— Готови ли сте с поръчката? — прекъсва ни нетърпеливо очевидно уморената сервитьорка.

— О, да, аз искам с козе сирене и сушени домати — поръчвам както обикновено.

— А аз ще взема с чили и черен боб.

Тя записва поръчката и изчезва. Обръщам се към него.

— Какво прослушване?

— За едно телевизионно шоу — свива рамене и изглежда доста притеснен, докато обяснява. — Аз съм актьор.

— Като Джони Деп? — питам глупаво, преди да се осъзная. И премигвам от объркване. Тес, скъпа, понякога трябва да вкараш в действие мозъка си, преди да отвориш голямата си уста.

Но ако Фъргюс ме мисли за идиотка, поне не го показва.

— Е, не съвсем — отвръща без емоции. — Не мисля, че Джони Деп работи и като куриер, за да плаща сметките си. Представяш ли си капитан Джак Спароу на велосипед? Може да греша, но не мисля… — В очите му проблясва пламъче на смях.

— Не, предполагам, че не — кимам и се усмихвам насила. — И къде си играл?

— Малко в театъра, докато бях в драматичното училище, направих и няколко реклами.

— О, така ли? Кои? — гледам го с подновен интерес. Добре де, какво да правя, просто не мога да се спра. Звучи толкова вълнуващо и бляскаво.

Сега е негов ред да изглежда затруднен.

— Напоследък играх бащата в реклама за тоалетна хартия — признава, избягвайки погледа ми и започва да си играе с подправките.

— Стига бе!

— А сега кой играе? — пита и вдига гъстите си черни вежди той.

Гледам го объркано.

— Хайде, престани! Не ми казвай, че си впечатлена!

— Но аз наистина съм! — твърдя. — Ти си бил на екрана!

— Да, и рекламирам тоалетна хартия — напомня ми с усмивка. — Не е роля за „Оскар“.