Александра Потър - Да започнем отначало

Макар че, ако човек слуша мелницата на служебните клюки, нещо, което аз, разбира се, не правя , горкият човек страдал от посттравматичен стрес. Което си е напълно естествено — ако слуховете са истина, кой не би страдал?

— Какъв е този разговор за знаменитости? — пита Уенди, приковавайки ни с поглед. — Ким, надявам се, че това, в което така си потънала, са фактури. — Тя поглежда екрана на компютъра й с гримаса. — Обедната ти почивка ще започне чак след пет минути.

Бедната Ким скоростно превключва от „Пропуснати връзки“ на Ексел.

— А ти какво правиш, Тес? Сър Ричард намери ли ти работа? — Тя поглежда към моето бюро, докато приближава с обувките си „Хъш Пъпис“. Веднъж някой ми каза, че носела само такива обувки, за да може да се промъква безшумно и да подслушва хората.

— Да, абсолютно — отвръщам ентусиазирано. — Тъкмо организирам визите за Индия — добавям, като мяркам с очи бележката, залепена на монитора. По дяволите. Наистина трябва да го направя.

— Добре, и внимавай, защото това ще бъде последното му пътуване като главен изпълнителен директор. Много скоро ще имате нов шеф… — тя се усмихва загадъчно, а кораловото й червило прилича на дълбока кървава рана върху бледото лице. Това е друга отличителна черта на Уенди: винаги е намазана с плътен слой фон дьо тен и ярко червило, така че лицето й наподобява маска от японския театър „Кабуки“. — Сигурна съм, че и тук ще настъпят големи промени…

— И какви ще бъдат тези промени? — пита сър Ричард, като подава разрошената си глава от своя кабинет. Когато въведе новата си „зелена политика“, той реши също, че компанията се нуждае от „премахване на бариерите и край на старата йерархия“, така че премести кабинета си от горния на долния етаж. Повечето от главните директори казаха: „Прекрасна идея“ и се вкопчиха здраво в плюшените си ъглови кабинети на горния етаж. В това число и Уенди, която на всеослушание го нарече „Старо хипи“ и „Само през трупа ми!“. Което за съжаление се оказа само празна заплаха от нейна страна (имам предвид трупа й).

Стресната от появата му, тя отваря и затваря устата си като риба.

— О, сър Ричард, не знаех, че днес сте тук! — едва успява да изломоти.

Някои хора, очевидно не могат да свикнат с мисълта, че шефът може да е на долния етаж.

— Че защо да не съм? Все още съм генерален директор — отговаря той с нотка в гласа, която не бях чувала преди. Излиза от кабинета си със своя кафяв костюм, лъснал на определени места от носене, с по-намачкан от всякога вид, и изглежда критично Уенди.

— Ами да, разбира се, разбира се — пелтечи тя. — Имах предвид всички големи промени, които ще са необходими, за да компенсираме загубата на вашето ръководство и опит… — едва преглъща, а малките й очички мигат често-често. — И… ами… вашия опит, сър.

— Така ли? — вдига вежди сър Ричард. — В такъв случай ще бъде много трудно да ми намерите заместник?

— Сигурна съм… имам предвид, че който и да се опита, ще трябва наистина да бъде забележителен. — Тя се изправя с дребния си ръст от 150 сантиметра, вирва брадичка и застава в поза, за която май си мисли, че я прави да изглежда забележително. В същата поза се е снимала и за каталога на компанията. Слуховете говорят, че копирала от снимка на Хилъри Клинтън.

— Да, наистина — мърмори сър Ричард. Честно казано въобще не изглежда впечатлен.

Поглеждам към Уенди, която все още стои с изпъчени гърди и не мога да не изпитам съжаление към нея. Тя си мисли, че е супер бизнесдама — онова, което не осъзнава, е, че всички я смятат за една много тъжна жена.

Но Уенди не си дава сметка, смятайки погрешно, че прави добро впечатление, и се опитва да продължи разговора.

— И така, с какво смятате да се занимавате, когато се пенсионирате? Сигурна съм, че е лейди Блексток вече имате много планове.

При споменаване на името на лейди Блексток, сър Ричард неочаквано се сконфузва, сякаш се чувства неудобно и се опитва да приглади перчема върху плешивата си глава. Той обаче се съпротивлява като непокорен бунтар и отново щръква.

— Да… не съм съвсем сигурен — отговаря с неохота той.

— Сигурно ще отидете на околосветско пътешествие — намесва се Ким, която през цялото време надава ухо. — Моите баба и дядо направиха така, когато той се пенсионира.

Уенди й хвърля смразяващ поглед.

— Благодаря ти, Ким. Ако нямаш нищо против, това е разговор между директорите.

— Само исках да кажа…

Докато те продължават да се обясняват, аз обръщам вниманието си към моя шеф. Изглежда необикновено нервен и виждам, че носи куфарчето си.