Александра Потър - Да започнем отначало

— Всеки е започнал отнякъде. _Я_виж Колин Фърт — окуражавам го.

— Защо? Ти знаеш ли той как е започнал?

— Е, не съм сигурна, но сигурно е било нещо ужасно.

— Да не искаш да кажеш, че рекламата за тоалетна хартия е нещо ужасно? — затапва ме той и изглежда засегнат.

По дяволите.

— Не, не, нямах предвид…

— Занасям те — намига ми Фъргюс.

— Ах, ти, лошо момче — заплашвам го с вилицата. — Както и да е, сигурна съм, че си бил страхотен в ролята.

— Да, ще взема „Оскар“ — смее се и върти очи той.

Сервитьорката носи храната ни и ние няколко минути мълчим, тъй като Фъргюс насочва цялото си внимание към картофите.

— Знаеш ли, беше права — произнася с пълна уста. — Черният боб е направо трепач.

— Приемам го като комплимент — отговарям развеселено, докато гледам как поглъща храната със светкавична скорост.

— А ти? — Той вдига очи от чинията и насочва вилицата си към мен.

— Какво аз?

— Какво точно правиш там? — и маха с нея към сградата през прозореца насреща, където е моят офис.

— Личен асистент на шефа — обяснявам с пълна уста.

— Ясно — кима бавно. — Добре, не го приемай като упрек, но не мисля, че талантът ти е да бъдеш личен асистент. — Очите му срещат моите и аз се изчервявам.

— Толкова ли е очевидно?

— Не съм експерт, но не трябва ли да отговаряш по телефона, когато звъни?

— Отговарям! — възмущавам се аз.

— И не се преструваш, че е телефонен секретар? — добавя, докато дъвче.

Застивам от унижение.

— О, боже, ти си ме видял?

— Бях на рецепцията и случайно те чух. — Той спира, прокашля се и се прави на робот: „Съжалявам, но в момента няма никого, така че моля, обадете се по-късно…“

Покривам лице е ръцете си. В своя защита мога да кажа, че се случи само веднъж. Имах цял куп спешни фактури, а телефонът звънеше като на пожар, така че вдигнах слушалката и се опитах да имитирам един от автоматичните отговори.

— Знам, беше глупаво — признавам и свалям ръце от засраменото си лице.

— Мисля, че се справи много добре, би могла да ме заблудиш — дразни ме той, но с добри чувства.

Не успявам да потисна усмивката си.

— Радвам се, че ме смяташ за забавна, но не всички мислят така. Всъщност единствената причина да заемам тази работа е сър Ричард — моят шеф. Той е много мил и добър човек, но скоро ще се оттегли.

— И тогава какво? — спира да се смее Фъргюс и ме гледа спокойно.

— Обратно на борсата за безработни, предполагам. — Опитвам се да не издавам безпокойството си. — Макар че, ако трябва да призная честно, не съм кой знае колко добра.

— А в какво си добра?

Въпросът му ме смущава малко. Досега никой не ме е питал. Във всички училищни препоръки пише в какво не съм добра.

— Не знам, в нищо — мърморя, чувствайки се неочаквано. — Нямам някакъв голям мегаталант като теб.

— Хей, та ти дори не си ме виждала как играя!

— Знам какво искам да кажа — усмихвам се. — Някои хора са природно умни или родени за спортисти, или имат слух за музика — сякаш просто са родени за нещо, дори няма нужда да мислят какво искат да станат в живота, те просто си знаят. Аз не съм една от тях.

Той ме изучава за миг, сякаш ме претегля, сетне се подпира с лакти на масата и се навежда към мен.

— Искаш да ми кажеш, че нямаш мечти? — и ме гледа настойчиво, сякаш вижда направо вътре в мен. — Всеки човек има мечти, Тес. Какви са твоите?

За част от секундата виждам себе си — как преди няколко дни седя до дядо пред шевната машина, спомням си вълнението, което почувствах, докато гледах иглата да лети по плата, трепета, който ме обзе, когато видях идеите ми да придобиват форма.

Представям си как един ден бих могла… .

Спирам се сама, преди да оформя цялата мисъл в главата си.

— Никакви, не и аз — отговарям бързо и прогонвам въпроса. — Макар че, ако ме бе попитал по-рано, щях да ти кажа, че мечтата ми е да намеря този диск — засмивам се, опитвайки да го обърна на шега и се връщам към печения картоф. Но кой знае защо апетитът ми е изчезнал и аз осъзнавам, че повече не съм гладна.

Разговорът замира, Фъргюс не казва нищо. Не изглежда много убеден и за кратък миг ми се струва, че ще започне да ме предизвиква, така че се приготвям за защита. Но изглежда размисля и се връща към обяда си.

— Добре, в такъв случай се радвам, че успях да ти помогна — продължава темата той, — макар че, да ти призная, не мислех, че този филм е твоят тип. В него не играе Джони Деп, нали? — поглежда ме над картофа и ми се усмихва закачливо.