Александра Потър - Да започнем отначало

— Така, а сега следващият въпрос…

Боже, още ли има? Какво ще ме разпитва?

— Какво ще пиеш?

Споменът как разливам чашата „Мерло“ в скута му и се навеждам към него с купчина салфетки, изплува в ума ми. Сега обаче знам. Чувствайки се стъпила на здрава почва, се преструвам, че мисля.

Помни, Тес, нищо червено, нищо, от което остават петна .

— Ще пия бяло вино, моля.

— Някакви предпочитания за марка?

— Не… каквото и да е, нямам предпочитания. Само да не е червено.

— Червено? — той очевидно ме слуша с половин ухо, защото ме поглежда изненадано. — Мисля, че каза бяло.

— Ами… да, така казах. Имах предвид каквото и да е, само да е бяло!

Той се смее.

— Добре, веднага се връщам.

— Чудесно! — усмихвам се сияйно и аз. Наблюдавам го как отива към бара. Сетне въздишам дълбоко. Всъщност не се оказа толкова лесно, колкото си мислех.

Но всичките ми съмнения скоро изчезват, когато той се връща с питиетата и сяда отново до мен на дивана. Само че този път сяда по-наблизо, така че бедрото му докосва моето и аз чувствам приятел гъдел.

— Как е виното? — отново една от онези усмивки, които карат стомаха ми да се преобръща.

Отпивам глътка.

Мммм, великолепно, вкусно.

Което е самата истина, виното наистина е изстудено и приятно. Идеално за горещ летен ден.

И не толкова добра идея за мразовита януарска вечер като днешната, отбелязвам наум, докато разклащам кубчетата лед в чашата. Всъщност ми става малко студено. Ако трябва да бъда честна, бих предпочела чаша червено. В края на краищата по това време на годината няма нищо по-хубаво от чаша червено вино пред горящия огън в камината, нали?

Но няма значение. Все пак е прекрасно, мисля си, опитвайки се да не треперя, докато ледените вълни на виното си проправят път към стомаха ми.

Интродукцията е минала, започваме да си говорим. Себ ме разпитва за мен, за семейството ми, с какво се занимавам. Отговарям му неясно и уклончиво — доколкото си спомням преди никога не се бе интересувал от работата ми, което е разбираемо, тъй като е от онези големи клечки в Ситито и получава милион пъти повече от моята заплата — затова решавам да говоря за дядо.

— Той ми харесва, бих искал да се срещна с него — признава Себ, когато подхващаме вторите си питиета.

— Сигурна съм, че и той би искал. — Отново проблясък на спомен — за тяхната последна първа среща и дядо, който се правеше на Тони Сопрано. — Но стига толкова сме говорили за мен. Кажи нещо за себе си.

— Какво искаш да знаеш? — смее се той.

— Всичко — настоявам ентусиазирано, макар да знам всички отговори.

— Добре… — Той си поема дълбоко въздух все едно се зарежда. — Израснал съм в Чикаго, най-малкият от четирима братя. — Върти очи. — Като дете се учих да свиря на китара и исках да стана следващият Еди Ван Хален, но за съжаление не успях — тук прави комична физиономия, — и след като завърших колежа, облякох костюм и отидох да работя за една голяма финансова компания в Ню Йорк, а преди няколко години ме преместиха в техния лондонски офис. — Спира и отпива жадно от бирата си. — Хм, какво друго? Мисля, че имам добро чувство за хумор, обичам животните, както и да помагам на малки стари дами да пресичат улицата. — Мръщи се и после се смее. — О да, и си падам по всички видове спорт… Обичам да спортувам, да поддържам формата си. — Пак се смее скромно и потупва талията си, където обикновено се трупат мазнините.

— Знам — кимам, спомняйки си, как сутрин се събуждах още преди зазоряване от будилника му, който го будеше, за да отиде да бяга преди фитнеса.

— Знаеш?

— Имам предвид, че се досещам — поправям се бързо. — Изглеждаш в добра форма.

Форма? Нима произнесох тази дума! Чувствам, че се изчервявам.

— Ще го приема като комплимент — изглежда леко развеселен. — А ти?

Умът ми се раздвоява. С едната половина мисля за формуляра за членство в един фитнес клуб, който се търкаля в чекмеджето на бюрото ми от доста време, за моя нещастен опит да тичам край реката, който завърши с мазоли на краката, мускулна треска и почти инфаркт, и за годините в училище, прекарани на резервната скамейка, защото имам два леви крака.

Това съм истинската аз.

С другата половина мисля за Себ, който е спортист. Когато не беше на работа, бе на уредите или на тенис корта, винаги ме упрекваше, че през уикендите се излежавам в кревата, като казваше, че би искал да съм по-спортна натура.

— О, да, и аз обичам физическите движения — кимам. С крайчеца на окото зървам една реклама, закачена с кабарче на дъската за обяви зад главата му. — Посещавам курс за военен фитнес.