Александра Потър - Да започнем отначало

— Честит рожден ден! — появява се изпод купчината Фиона с луксозен сюнгер за търкане на тяло от морски треви и ми го пъха в ръцете.

— Благодаря — усмихвам се развеселено, — но нямам рожден ден!

— Така ли? Пфу! — въздъхва с облекчение тя. — Тогава какво е?

— Капакът. — Посочвам й кутията с бонбони. — Флий може да е умен котарак, но не чак толкова, че сам да си отвори този капак…

Върху бузите й се появяват две червени петна и точно когато вече си мисля, че ще си признае, и двете помирисваме, че нещо гори.

— Мамка му, бобът! — вика Фиона и тича към печката, където надава истински рев. — По дяволите! Той е черен, а денят трябваше да бъде червен!

— Доколкото знам черното не присъства в дъгата — добавям развеселена. — Това сигурно е знак.

— Какъв знак?

— Че не бива да правиш тези фалшиви диети. Те не действат, освен това нямаш нужда от тях. Изглеждаш страхотно такава, каквато си.

— А ти няма ли да закъснееш? — пита тя, без да обръща внимание на думите ми.

Понеже знам, че никога не слуша и не обръща внимание на намеците ми, грабвам дебелото си палто.

— Чао! — махам с ръка. — До скоро.

— Приятно прекарване! — тя също ми маха с дървената лъжица, сетне ми намига — Обзалагам се, че е голяма риба.

Невероятно! Само преди няколко дни Фиона наричаше Себ с всички най-гадни имена на земята и настояваше да го забравя, все едно не съществува. Сега не мога да повярвам на промяната. Но през последните няколко дни доста неща се промениха, нали? И още много ще се променят, мисля си, а по гърба ми преминават тръпки.

— Какво мислиш?

— Да — отговарям тихо. — Със сигурност е голяма риба.

И като сключвам пръсти заклинателно, излизам от апартамента. Защото този път не искам да го загубя. Защото този път се надявам да го задържа.

От Хамърсмит до мястото на срещата ни има само четири спирки, но когато пристигам на Глоучестър Роуд вече е почти осем. Докато излизам от метрото, ме спохожда споменът за последната ми първа среща, когато се опитвах да тичам с онези безумно високи токчета, за малко не си навехнах глезена, докато бързах по заледения паваж, чувствайки как по краката ми буквално разцъфтяват мехури с размер на мраморни статуи, и постоянно гледах часовника си, обзета от паника, че ужасно закъснявам.

Но не и този път. О, не. Сега вървя уверено с удобните си плоски ботуши, подминавайки момичета на токчета, които пристъпват внимателно, опитвайки да не се подхлъзнат върху леда, който е превърнал паветата в истинска пързалка. Боже, страхотно е! Бих могла да извървя километри с тези ботуши, мисля си доволно, наслаждавайки се на тяхната стабилна, непързаляща се подметка, докато напредвам уверено по улицата, а от устата ми излизат облачета бяла пара.

След малко виждам кръчмата на ъгъла и ми се струва, че е минало много малко време. Това е голяма викторианска сграда, с огромни, заоблени прозорци с резби, а навън пред нея има маси и столове, около които няколко смелчаци са се скупчили и пушат цигари. Приближавам и чувствам неочаквана нервност при мисълта, че отново ще видя Себ.

Което си е чиста лудост, след като съм излизала с него почти цяла година, напомням си твърдо. Не ми е непознат. Не и за мен. Все пак предполагам, че чувството прилича на онова, което обзема актьорите, когато излизат на сцената за първи път. Няма значение колко много репетиции са правили, след като завесата се вдигне, това е, няма връщане назад. Повече няма възможност за грешки, този път трябва да се справят.

Този път аз трябва да се справя.

Спирам за миг пред вратата и си поемам дълбоко дъх. Добре, просто се отпусни. Помни, нищо не може да се обърка, просто защото вече се е случило. Поглеждам часовника си. Ето, виждаш ли? Първия път закъснях, а сега съм точно навреме!

И за пръв път, откакто той ме помоли да се срещнем, нервността ми изчезва и се чувствам заредена с приятно вълнение. Сигурност. Надежда. Защото, никога няма да разбера как стана всичко това, но то е факт. В моето ъгълче на вселената съдбата направи някаква необяснима магия и аз вярвам, че за това със сигурност има причина.

Хващам дръжката на вратата с вълнените си ръкавици и я отварям.

Този път първата ни среща ще бъде перфектна.

Влизам в кръчмата и ме удря мирис на бира и шум от гласове. Това е един от онези гастропъбс 26 26 Кръчми в Обединеното кралство, където се предлага и храна. — Б.пр. с подове от дървени греди, много дървени маси и столове и голяма черна дъска за меню, на която са изписани неща като рибен кейк и moules-frites 27 27 Миди с пържени картофки — популярно ястие във Франция и Белгия. — Б.пр. с баснословни цени. В тези заведения обичат да пишат менюто на френски по неизвестни за мен причини.