Александра Потър - Да започнем отначало

Толкова е просто. И лесно. Защо, по дяволите, трябва сама да си причиня цялата тази сърдечна болка отново? Защо да се повтаря, когато просто мога да кажа едно учтиво „Не“, да затворя вратата и никога повече да не погледна назад? Знам как ще свърши тази история и краят въобще не е щастлив.

— Е, съгласна ли сте? — пита неуверено той.

Отварям уста, за да кажа „не“, вече съм подредила думите в ума си, но когато поглеждам в познатите ми бледосини очи, всички стари чувства напират отново в мен. Всъщност те никога не са си отивали, просто аз се опитвах да ги закътам някъде дълбоко в себе си.

И тогава нещо ме спира. Осъзнавам: може да съм изтрила цялата връзка, но не съм изтрила чувствата си към Себ. Все още го обичам.

Е, човек не може да престане да обича някого просто така, нали?

Тогава неочаквано, породен някъде от нищото, по гърба ми преминава трепет и една идея започва да се оформя, започва да придобива цялост… Изглежда ми като лудост, но всъщност всичко така или иначе изглежда необикновено и безумно…

Ами ако успея да променя края?

Ако успея да направя всички онези неща, които първия път не успях, а бих искала да съм направила? Ако имам възможност да поправя грешките си? Казват, че човек не получава втори шанс, никой не може да върне филма, нито да направи нещо втори път. Но аз мога . Досега не съм вярвала в ритуалите, нито в суеверията, но кой знае как, по силата на някакъв странен, невероятен, магически обрат на съдбата, ми е предоставена възможност да поправя събитията. Благодарение на закъснялата преценка, на „постфактум“ опита ми от първия път, сега мога да направя така, че нещата да се развият успешно…

Умът ми превърта назад връзката ни, ровейки в кутията за обувки, пълна със спомени, припомняйки си всички грешки, които извърших, нещата, които не направих, всички глупости, които бих искала да променя: например да не си правя майтап с любимия му филм, да отида на онази ски ваканция, да прочета книгата, която ми даде, да не започна глупавия спор, след като хванах глупавия букет на сватбата. Ама наистина, какво съм си мислела? Че ще го променя ли? Защо, по дяволите, не хвърлих букета обратно?

Но този път мога да го направя.

Този път мога да променя всичко.

Спирайки за миг точно на ръба на скалата, като гмуркач преди скока, си поемам дълбоко дъх. И като се усмихвам на Себ, скачам право в най-дълбокото.

— Звучи чудесно.

Мило дневниче,

Днес бе първата ми среща със Себ! Излязохме за по едно питие в Челси и аз бях толкова нервна, че излях чашата си с вино върху него. Господи, потънах в земята от срам! Той беше ТОЛКОВА мил, но защо аз поне веднъж в живота си не мога да бъда нормална и сигурна в себе си?! Защо съм такава тромава и несръчна идиотка?!

На другия ден вечерта. Би трябвало да се приготвям за излизане, а вместо това седя на леглото и чета дневника си. Отпечатах го от диска и това е написано след първата ми среща със Себ миналата година.

А сега трябва отново да изляза на първа среща с него.

При тази мисъл в стомаха ми се отваря цяла клетка с пеперуди.

Срещата ни е в същия бар, в който го видях и първия път — той го предложи, а аз не успях да измисля никаква разумна причина, поради която искам да отидем някъде другаде. Но този път ще бъде различно. Няма да правя същите грешки още веднъж. Вместо това ще бъда супер внимателна. Няма да разливам червено вино. Всъщност въобще няма да пия червено вино. Ще си поръчам бяло.

Или водка.

Или може би джин? Не. Джинът действа като депресант. Не мога да пия джин на първата ни среща…

Спирам, преди да обмисля цялата гама от напитки, които се предлагат в един бар. Каквото и да е, стига да е чисто и да не оставя петна.

През първите двайсет и четири часа, след като Себ ме покани да излезем, не можех да мисля за нищо друго. Все още не вярвам, че това се случва. Толкова е нереално, че прекарах целия ден в нещо като мъгла. Постоянно трябваше да спирам и да си напомням: Отново имам среща със Себ . Няколко пъти май го казах дори на глас, тъй като дамата в магазина на ъгъла ме изгледа доста странно, когато влязох, за да купя руло тоалетна хартия, а тя ми каза: „Сигурна съм, че ще мине добре.“ Което бе доста подозрително, независимо че хартията бе „Андрекс“ първо качество.

Гледам часовника на масичката до леглото си. Боже, нима вече е време? Имаме уговорка да се срещнем точно в осем вечерта, а аз още не съм облечена. Чувствам се толкова развълнувана и объркана, че отново ще го видя, че не мога да избера нито една от роклите, които пробвах и хвърлях на леглото. Просто не мога да реша какво да облека. Нито една не ми изглежда подходяща, а е много важно да направя добро първо впечатление.