Александра Потър - Да започнем отначало

— Мис Конъли?

Вдигам очи и виждам техника Али, който стои пред мен.

— О, здрасти! — опитвам да се концентрирам.

— Мисля, че успях да изровя нещо — шепне бързо той. — Всичко друго е напълно изтрито, но това беше дълбоко вътре, едва го намерих… — Оглежда се крадешком, за да се увери, че никой не пи гледа, сетне пъха ръка в джоба си. — Един уърдовски файл, качих го на този диск. — Пъха диска в ръката ми, сякаш е крадена вещ. — Не съм сигурен, че е много…

— Страшно ви благодаря — усмихвам се благодарно. — Наистина сте много любезен…

Млъквам, защото виждам, че Себ ни гледа с любопитство. Всъщност той ли ме гледа? Може би е неговият двойник?

Двойник на кого, Тес? На мъжа, за когото мечтаеш?

По дяволите. Трябва да се спасявам оттук. При това бързо.

Казвам довиждане на Али, пъхам диска в джоба си и почти тичам навън от магазина.

Пътувам към вкъщи като в мъгла. Не знам какво да мисля, така че се опитвам да не мисля за нищо, затова пъхам слушалките в ушите си и пускам музиката на максимум. Басите ще спукат тъпанчетата ми. Обикновено, когато в метрото видя такива хора, които са надули музиката до дупка, сумтя и се чудя какво правят! Защо искат насила да оглушеят? Сега съм точно като тях и въобще не ми дреме. Много важно, че ще оглушея! Както изглежда, май вече съм напълно полудяла.

Влизам в апартамента, за да открия, че Фиона седи до кухненската маса, облечена с пухкавия си домашен халат, с разпиляна коса, телефон, залепен между ухото и брадичката, и цигара, която виси от ъгълчето на устата й. Не прилича много на образа, който хората си изграждат за журналистка, водеща рубрика за здраве и красота. Нито пък на фотосите, които читателите й виждат в списанието. Там се мъдри нейна снимка в поза от йога, облечена е клин от ликра и с чаша пресен портокалов сок в ръка.

— Не ме интересува, че днес е неработен ден. Не разбираш ли, че срокът ми е утре? — вика тя в телефонната слушалка. — Добре тогава, заври си своя нов ботокс-крем за лице във… — Затваря телефона с ръмжене. — Загубенячка! Простакеса! Селянка! Тъпа рекламна агентка! — ръси все цветисти епитети, докато дърпа силно от цигарата и се нахвърля върху клавиатурата.

Аз на свой ред хвърлям чантата си върху масата и се отпускам на стола.

— Е, как е? — пита ме разсеяно зад екрана на лаптопа си Фиона.

— Добре и не чак толкова — отвръщам с въздишка. — Дядо е добре, но лаптопът ми е за боклука. Очевидно се нуждае от нов харддиск.

— О, скъпа! — Фиона дори не вдига очи от клавиатурата си. — Спаси ли нещо?

Как може да прекараш целия си живот, без да слушаш какво говорят другите, и накрая, когато вече е късно, да проумееш какво са искали да ти кажат!

— Не, нищо. Загубих всичко. В това число и ума си — не мога да се въздържа, но според мен тя не ме чува, тъй като вече трака ожесточено по клавишите, изпращайки без съмнение гневно писмо до бедната рекламна агентка.

— Освен това — сещам се и вадя от джоба си диска, за който бях забравила.

— Какво е това? — Фиона спира да пише и главата й се появява над лаптопа.

— Нямам представа. Момчето в сервиза каза, че успял да спаси един файл. — Ставам и включвам чайника. Имам отчаяна нужда от чаша чай. Всъщност имам нужда от нещо по-силно, но не съм сигурна дали ако започна с текила, ще бъде добра идея. Само като се сетя какво стана последния път!

— Я да видим…

Обръщам се и виждам как Фиона взема диска и го пъха в устройството на лаптопа си.

— Чай? — питам, посягайки към пакетчетата „ПиДжи“.

Дори не ме чува. Прекалено е ангажирана е онова, което прави.

— Виж ти… прилича на нещо написано…

Въпреки това й правя една чаша. Фиона не е от хората, които отказват нещо, когато им се предлага. Била съм свидетел на някои от запознанствата й в интернет…

— Стига бе, прилича на дневник…

— Дневник?

— Да, на това прилича — вдига очи към мен. — Не знаех, че си водиш дневник?

Чувствам, че се изчервявам.

— Всъщност, не съм писала от доста време…

Микровълновата фурна неочаквано надава звън.

— О, супата ми Том Юм е готова. — Фиона скача от стола. — Беше ми останало малко и реших да я изям хем да не я хвърлям, тъй де, пари съм дала, хем заради този упорит килограм… те станаха почти три — мърмори под носа си тя.

Докато прекосява кухнята, аз зарязвам чая и надничам в компютъра й. Да, на екрана виждам началото на дневник с дата 4 януари 2011 година:

Скъпо дневниче,

Днес бе първата ми среща със Себ! Излязохме да пийнем по нещо в Челси…