Александра Потър - Да започнем отначало

— Амиии, не — отговарям неохотно. — Нито едното, нито другото.

Следва друг спомен — мислех да кача файловете на флашка, но вместо това гледах „ Мислиш си, че можеш да танцуваш“ с Фиона.

Жизнерадостната усмивка на Али замръзва. Той млъква и ме гледа известно време, очите му не мигват зад очилата, притча на студент по математика, който се е съсредоточил върху някакво сложно уравнение, каквото не е виждал преди.

— Разбирам — мърмори накрая, а на челото му се появява дълбока бръчка. — В този случай се страхувам, че ще изгубите почти всичко, което е имало в компютъра ви.

— Всичко? — гледам го ужасена.

— Всичко, което е било запаметено на вашия харддиск. Да. Всички документи, филми, муз…

— И снимките ли? — гласът ми трепери. Мисля за снимките със Себ от миналата година. Край, всичко е изгубено.

— Страхувам се, че и тях — кима Али.

Неочаквано очите ми се навлажняват. Не заради снимките. В края на краищата нали изхвърлих почти всички. Просто… така, за всичко. Последните няколко седмици бяха доста трудни, скъсах със Себ, историите около Коледа и Нова година, сблъсках се отново с него, а той ме подмина, все едно не ме позна — а сега и това. Прекалено много ми се събра. Сълзите потичат по лицето ми.

— Хей, чакайте… Добре ли сте?

Али ме гледа разтревожено.

— Извинявайте — подсмърчам. — Скъсах с приятеля си, а… — В гърлото ми засяда буца, сълзите извират от очите ми. Бърша ги нетърпеливо с ръкава на палтото си.

— Вижте, може и има някакво решение. — Очевидно ме съжалява, защото ми подава кърпичка за чистене на екран. — Почти при всички случаи на повреда в харддиска данните може да бъдат възстановени от опитен специалист. Само когато има наистина големи щети, като магнитен удар или препълване на диска, тогава е невъзможно.

Чака ме да кажа нещо.

— Съжалявам, направо ме уплашихте с този харддиск — признавам, докато духам носа си.

— Ето как стоят нещата: вашият компютър съхранява всичко върху харддиска, всяка буква, която напишете, всеки сайт, който посещавате, всеки имейл, който изпращате… Ако катастрофира, като самолет, всичко се разбива, заедно е него и вие го губите. — Замълчава, навежда се напред понижава гласа си и добавя сериозно. — Освен ако не знаете къде да търсите.

Той ми кима, аз спирам да духам носа си и го гледам с широко отворени очи. Боже, това звучи доста зловещо.

— Работата на един компютър е много сложна. Той е като лабиринт на заек — тунели и тунелчета, а заекът знае къде да скрие някои неща, надълбоко. Някои хора, занимаващи се с криминална дейност, се опитват да изтрият харддиска и цялата история върху него, но някъде все още се пазят записи.

— Нима? — изведнъж си спомням нещо, което ме компрометира — гледах във Фейсбук бившите гаджета на Себ и фотоалбумите им.

— Да — потвърждава с кимане Али. — Може да се опитате да изтриете всичко, направо да го избършете до прашинка, но ако бръкнете и потърсите по-дълбоко, и ако знаете как да използвате правилния софтуер, ще откриете разни неща. Практически не можете да изтриете всичко от компютъра. Всъщност трябва да кажа, че е невъзможно.

— Откъде знаете всичко това?

— В свободното си време работех за фирма, която се занимаваше с възстановяване на данни, докато учих в университета в Делхи.

— Боже, вие сте гений.

— О, не мисля така. Просто съм малко шантав. Поне така ме наричаше бившето ми гадже.

— Значи е глупаво — подкрепям го аз.

— Както и вашето — отвръща любезно той.

Вече се гледаме с повече симпатия. Сетне, като се оглежда, за да се увери, че никой не ни подслушва, добавя:

— Вижте, не би трябвало да го правя, но имам почивка от петнайсет минути… Ще видя какво ще успея да възстановя, ако мога. Съгласна ли сте?

— Наистина ли?

— Оставете ми го — казва, и след като ми подава още една кърпичка, напуска щанда.

Обзета от надежда се връщам и сядам обратно на мястото си. Вадя джобното си огледалце, изтривам размазаната очна линия и спирала за мигли, когато чувам глас.

— Извинете, мястото свободно ли е?

Гласът е с американски акцент и аз замръзвам. Боже, та аз познавам този глас!

Поглеждам нагоре.

И все едно в гърдите ми се забива топка за боулинг.

— Себ?

Чувайки името си, той се обръща и ме поглежда.

Дъхът ми спира в гърлото и аз го задържам, дори не издишам.

Очите му ме оглеждат, настъпва дълго мълчание. Тишината е протяжна. Всичко около мен сякаш изчезва, хората, звуците, разговорите… Всичко. Сякаш някой е завъртял копчето за звука мога да чуя единствено сърцето си, което бие оглушително в гърдите ми. Последния път, когато се срещнахме, той напълно ме пренебрегна, но този път… Няма начин да се престори, че не ме е видял. Тук съм и седя точно пред него.