Александра Потър - Да започнем отначало

Чувствам леко успокоение: това обяснение е много по-добро! Но скоро започват да се промъкват съмнения. Да, би могло да е истина, но колкото повече мисля, толкова по-невероятно ми се струва. Първо: Фиона не прави шеги. Наскоро бяхме в една кръчма с куп приятели и разправяхме майтапи, а когато дойде нейният ред, тя безизразно призна: „Единственото смешно нещо, което знам, е последното ми гадже Лорънс.“

После — майка ми. Тя не може да пази нищо в тайна повече от две секунди. Например: без да иска е проваляла поне дузина подготвени празнични изненади, като се обажда на човека, за когото е изненадата, да му честити рождения ден и накрая изтърсва: „Ще се видим довечера на партито!“

Освен това не обяснява загубата на памет при дядо.

Безпокойството ми се завръща.

Всъщност защо? Защо Фиона ще се преструва, че никога не съм излизала със Себ? Това не е никак смешно, нали? Защо ще въвлича майка ми в цялата игра? Или дядо ми? Просто няма смисъл.

Опитвам се да се преборя, както хората се борят с чадърите си, когато има бурен вятър, напъвам се да намеря отговор, но без успех. Ще трябва да го прибавя към списъка от неща, които не мога да разбера — като например индекса Доу Джоунс, призива на Ръсел Бранд или защо мъжете винаги питат трябва ли им палто, когато излизат.

Няма обяснение.

— Тес Конъли?

Чувам името си и разбирам, че е мой ред. Ставам, отивам до щанда, където ме поздравява един техник с очила и най-дебелите стъкла, които някога съм виждала. Представя се като Али.

— И така, какъв е проблемът? — пита любезно той.

Колко време имаш, за да ме изслушаш? , мисля си унило.

— Моля? — усмивката на Али трепва леко.

О, боже, май го казах на глас!

— Извинете, не ми обръщайте внимание… нещо не ми е добре… — Чувствам, че лицето ми пламва, бързо вадя лаптопа и го слагам пред него. — Нещо му стана, не мога да го включа, нито да извадя нещо от него — казвам бързо.

— Аха, ясно — кима той. — Хайде да го погледнем, какво ще кажете?

Защо говори в множествено число? Няма да го гледаме заедно, то е ясно! Като нагласява очилата си, той кърши пръсти, за да ги раздвижи, и се заравя в клавиатурата. Гледам като хипнотизирана как пръстите му летят по клавишите, като че ли е някакъв магьосник, и се опитвам да не мисля за моето чукане с два пръста.

— Така, ето че го накарахме да оживее — казва бодро, когато на екрана изгрява лицето на Джони Деп.

— Браво — чувствам огромно облекчение. Поне нещо е наред. Гледам пръстите и лицето му, изразяващо концентрация.

— Фокус-бокус, я да видим какво имаме тук!

На мен не ми е толкова весело, но както изглежда всичко ще се оправи. Е, не всичко, но поне ще мога да чета хороскопа си, да търся разни неща в Гугъл, да гледам във Фейсбук снимките на бившите си приятелки от училище и да злорадствам колко са остарели — все неща, които са необходими за лекуването на всяко разбито сърце…

— Ох, скъпа…

Това не ми харесва. Заставам нащрек. Не звучи нито весело, нито смешно. „Ох, скъпа“ няма нищо общо с „Фокус-бокус“. „Ох, скъпа“ е думата, която не искаш да чуеш от устата на зъболекаря си, когато надникне в устата ти. Или от компютърния техник, когато гледа лаптопа ти.

— Опасявам се, че има проблем с харддиска.

Не знам много за компютрите, но комбинацията от „харддиск“ и „проблем“ звучи силно тревожно.

— Но вие ще да го оправите, нали? — питам с надежда. Всъщност надеждата е повече молба.

— Да, опитваме се да поправим всичко, но след като харддискът си е отишъл, а той е мозъкът на компютъра…

Той прави пауза, вижда как лицето ми помръква и добавя бързо:

— Добрата новина е, че лаптопът ви все още е в гаранция, така че ще ви сменим диска съвсем безплатно — и ми се усмихва сияйно.

— Можете ли? — отвръщам със същата степен на сияйност и аз. Знаех си, че мога да разчитам на Али. Той изглежда като един от онези типове със супермозъци, които всеки иска да има на чина до себе си в часовете по математика.

— Това значи, че ще изгубите всички данни и записи в него, но не би трябвало да е проблем. Кога за последен път сте ги архивирали?

— Архивирам? — повтарям като ехо аз.

— Да, кога прехвърлихте съхранените данни? — отвръща безгрижно той. — Какво използвате? Външно или дистанционно устройство за съхранение на данни? — спира да пише и ме поглежда.

Все едно ми говори на патагонски. Някъде дълбоко в дебрите на паметта ми се прокрадва бегъл спомен, че мислих да седна и да се образовам в тази област.