Александра Потър - Да започнем отначало

— Кажи на татко, че току-що бях при дядо — съобщавам, за да сменя темата за времето.

— Как е той? Държи ли се добре?

— Разбира се! — заставам веднага на негова страна. — Просто мис Темпъл не го харесва…

— Значи дядо ти трябва да бъде по-мил е нея. Знаеш ли, той извади голям късмет да го приемат в „Хемингуей Хаус“. За да влезеш там трябва да чакаш с години, има списък…

— Знам, но не му е лесно.

— На никой от нас не му е лесно — отвръща леко троснато мама. — Всички трябва да правим неща, които не ни харесват…

Чувам как баща ми и брат ми викат, сигурно гледат спорт по телевизията, а тя им казва да бъдат по-тихи.

— Както и да е, беше в добро настроение. Показа ми как да работя с шевната машина.

— Аха, да — разсеяно отговаря мама и мога да кажа със сигурност, че не ме слуша. Но тя всъщност никога не ме е слушала. Без значение какво й казвам, сякаш вече има предварително готов отговор. Винаги е било така, което отчасти е причината да съм така близка с дядо и баба. Докато растях, те винаги ме изслушваха, без значение какво им казвам — нещо важно или не, колкото и глупаво да звучеше, те ме слушаха. Понякога това е всичко, което ти е необходимо — някой да те слуша.

— Но паметта му май се влошава — добавям.

— Защо, какво се е случило? — разтревожва се веднага мама.

Чувствам вина, че я занимавам с това, когато е толкова далеч, но в автобуса мислих за разговора с дядо и макар да съм сигурна, че това е нещо присъщо за неговата възраст, трябва да призная, че малко се притесних.

— Ами, говорихме за Себ и той не си спомни кой е. Сякаш въобще нямаше никакъв спомен за него.

От другата страна на линията настъпва дълго мълчание и аз мисля, че мама отново ще започне да говори за Алцхаймер, когато тя пита:

— О, това новият приятел на Фиона ли е?

Сърцето ми започва да бие оглушително и ме обзема лека паника. О, не, не и мама!

— Какво Фиона? — опитвам се да печеля време с надеждата разговорът да не стигне до неизбежното заключение.

— Това съкратено от Себастиан ли е? — продължава мама.

— Ами… да — мърморя. И неочаквано усещам главозамайване.

— Никога не си ми споменавала за него. Хубав ли е? — Господи, чувам тези думи от жената, която бе на седмото небе, когато срещнах Себ и трябваше да бъде удържана с физическа сила да не си купи нова шапка, когато празнувахме шест месеца, откакто ходехме заедно!

— Ами… да — повтарям отново. Сякаш потъвам в някаква бездна и искам да се хвана за нещо, за да спася скъпия си животец, но всичко ми се изплъзва. Нищо не разбирам. Или целият свят е полудял, или…

Мисълта се загнездва в главата ми и започва да се върти като човек, попаднал в лабиринт, от който няма излизане.

Само че май аз съм попаднала в него.

Опитвам се да прекъсна разговора с мама, което не е лесно. Тя на всяка цена държи да ми разкаже как е сготвила брюкселско зеле по рецепта от новата книга на Джейми Оливър, която получила за Коледа, и че то нямало нищо общо е топчетата, „които баба ти обикновено правеше“. Следват препоръки към Джейми как да ги усъвършенства: „Поръсват се с моята тайна подправка и се пекат на грил до кафяво“.

Да, мамо, сигурна съм, че преуспелият готвач-милионер направо умира от нетърпение да използва твоите предложения за брюкселското си зеле. Освен това, не се обиждай, но точно в момента брюкселските зелки — независимо дали са твоите, на починалата ми баба или на Джейми Оливър, въобще не ме интересуват, защото мисля, че полудявам .

Чувствайки, че ще получа пристъп на паника, вдишвам дълбоко няколко пъти.

Така, съсредоточи се. Фокусирай мисълта си.

Затварям очи, щипя носа си и се опитвам да се успокоя. Няма смисъл от паника, тя няма да помогне. Трябва да мисля спокойно и ясно. Спокойно и трезво. Да, това е, повтарям си отново и отново наум. В края на краищата за всичко трябва да има разумно обяснение. Просто трябва.

Концентрирам се. Минават няколко секунди и…

Ами да! Знам! Вероятно това е някакъв тип избирателна, частична амнезия, която се разпространява като грип, като свински грип например, и всички са го пипнали, освен мен. Така че не аз съм изгубила ума си, а другите са изгубили паметта си. През зимата тези вируси са навсякъде. Може би хората се нуждаят от антибиотици, или ваксина, или нещо друго, и…

И какво, Тес? Неочаквано ще си спомнят кой е Себ ли? Осъзнавайки колко съм смешна, продължавам да ровя в мозъка си.

Имам нова идея! Може би Фиона е измислила тази шега и всички са се включили в нея — като в деня на шегата, но не на Първи април, а на първи януари. И може би след няколко часа тя ще си признае, че ме е занасяла и „Ха-ха-ха, не беше ли смешно, а?“