Александра Потър - Да започнем отначало

— Аз… ние се разделихме преди няколко месеца — отговарям, опитвайки се да изглеждам нехайно и свивам рамене.

Тя ме окуражава.

— Е, не се тревожи, на твоите години има много риба в морето. Когато станеш като мен, то е съвсем празно, останали са само няколко дърти скумрии… — усмихва се с розовите си зъбни протези и кима към дядо.

— Ти кого наричаш скумрия? — мърмори той, преди да се обърне към мен и да попита — Какъв е този младеж? — пита е такъв тон, сякаш е сицилиански кръстник, който трябва да защитава честта на семейството, а не моят осемдесетгодишен дядо.

Филис се опитва да се намеси в моя защита.

— Тя не се нуждае от твоето разрешение.

— Знам — пали се той, вади лулата от джоба си и ядосано тръска пепелта от нея. — Просто не знам нищо за него.

— Не помниш ли Себастиан? Веднъж дойдохме да те видим заедно — напомням му аз, въпреки че част от мен не иска да го прави.

Разбирам първата среща между баща ти и гаджето ти да е нервна и изпълнена е неудобство. В края на краищата, ти си неговото малко момиченце, а сега си пораснала и правиш умопомрачителен секс с момчето, което седи на ръба на дивана, опитвайки се да води учтив разговор за тракторите. (Не ме питайте защо татко започна тази тема за тракторите. Той не е фермер, а пенсиониран учител по биология. Но пък да искам да разбера логиката на татко е все едно да проумея какво диктува гардеробът на Лейди Гага, тоест абсолютно безсмислено упражнение.)

Но срещата между приятеля ти и дядо ти би трябвало да бъде по-топла и по-естествена. От дядо ти се очаква да си припомни своите млади години и добрите стари времена, ще предложи чай и сладкиш. А не да го предизвика да „направят един покер“ и да го разпитва какви са „намеренията“ му, като го предупреди, размахвайки под носа му античния си пистолет, че ако мами, ще се разкайва.

— Разбира се, че няма, господин Конъли, никога не бих постъпил така с Тес — започна да заеква тогава Себ.

— Не говорех за внучката ми, а за картите — отвърна с кръвнишки поглед дядо ми.

Беше много стресиращо. Стана още по-зле, когато сестрите влязоха и конфискуваха пистолета, понеже бил опасно оръжие, а Себ спечели две игри. Не съм сигурна кое беше по-лошото — загубата на пистолета или загубата на покер, но така или иначе дядо не бе щастлив. Затова оттогава не съм споменавала случката, тъй като мислех, че ще е най-добре, ако всичко бъде забравено.

Сега, очевидно, беше забравено. Напълно.

— Себастиан? Никога не съм виждал никакъв Себастиан — гърми гласът на дядо, докато чисти лулата с устройството за почистване, все едно пълни дулото на оръдие.

Чувствам леко безпокойство. Да се надявам, че е забравил играта на карти е едно, но да забрави, че е виждал Себастиан, съвсем друго нещо. Но пък паметта на дядо напоследък все повече се влошава. Първоначално смятахме, че е от възрастта, но когато мама и татко дойдоха да го видят няколко седмици преди да отлетят за Австралия, една от сестрите ги повика да поговорят. Няколко от тях забелязали, че колкото повече остарява, толкова по-объркан изглежда, и решили, че може би има начални признаци на Алцхаймер. Дори предложили да го заведат на преглед.

Когато мама сподели с мен, отказах да повярвам. Предположих, че просто понякога не може да си спомни името ми, а не че не ме познава. Но това не е нищо. Много хора не помнят имена.

Сега обаче започвам да се чудя дали не е истина. Може би положението е доста по-сериозно, а аз просто не искам да го приема.

— Напротив, виждал си го. Той е американец, не помниш ли?

В този случай не само неговата памет ме тревожи. Същото ми се случи вчера и с Фиона. Нещо като дежа вю.

— Ооо, американец значи? — възкликва Филис. — През войната имах връзка с един американец. Казваше се Джони Джеймс, едно високо момче с рижава коса и усмивка колкото целия щат Тексас. Подаряваше ми копринени чорапи, тъй че не се налагаше да изправям ръбовете постоянно… — унася се в спомени тя.

Дядо й отправя страшен поглед, който казва, че не му се слуша за Джони Джеймс и неговите чорапи. За моя изненада, тя моментално схваща намека.

— Е, аз най-добре да си вървя — казва бързо, — имам да бродирам цяла калъфка за възглавница. — И като ми намига и стиска ръката ми, бързо излиза от стаята.

Обръщам се към дядо.

— Играхте покер… и той спечели — опитвам се отново да му припомня, макар и с неохота. Семенцето на безпокойството започва да покълва.

Дядо Конъли изглежда слисан и малко ужасен.