Александра Потър - Да започнем отначало

Понеже не получавам отговор, надничам и виждам, че все още спи. Никога не е била ранобудница. Всъщност единствения път, когато е била видяна да става преди обед, бе когато миналото лято трябваше да лети до Испания заедно със семейството си за ваканция. „Предимството да си на свободна практика е, че никога не навиваш будилника да звъни“, е едно от любимите й изречения.

За нейно нещастие това не бил единственият евтин полет. Когато пристигнала на „Гетуик“ със закъснение, отказали да я пуснат на самолета и трябвало да убие три часа в магазина за аксесоари, докато чакала следващия полет. Оттогава не е в състояние да погледне нито един чифт луксозни джапанки.

Все още не се е събудила, когато съм готова да изляза, което означава, че нямам шанс да говоря с нея отново за Себ. Не че имам огромно желание, мисля си, докато тичам да хвана автобуса, който всеки миг ще потегли от спирката. Както казах, сигурна съм, че всичко беше плод на някакво объркване.

След като чекирам картата си, скачам в автобуса и отивам да седна на една свободна седалка най-отзад. Наслаждавайки се на приятната топлина след кучия студ навън, подпирам глава на стъклото и зяпам през прозореца. Ами да, какво друго би могло да бъде, освен объркване?

След двайсет минути автобусът пристига в едно предградие с много дървета и аз слизам пред „Хемингуей Хаус“ — осветена от слънцето постройка от червени тухли, която изглежда като построена от кубчета „Лего“ и поставена в средата на паркинг за коли. Според цветната брошура, пълна с анимационни рисунки, изобразяващи Дорис и Бърт с техните къдрави посивели коси и снежнобели зъбни протези, това е „пенсионерско общество, което предлага помощ в живота за онези, които имат нужда от нея“.

— Помощ, дрън-дрън, тук е като в „Биг Брадър“ — така дядо ми описа старческия дом. Но всъщност моят дядо Конъли никога не е обичал някой да му нарежда какво да прави. Дори баба, докато беше жива. Веднъж, когато му нареди да не пуши с лулата си вътре, той занесе портативния телевизор в градинската беседка, нагласи креслото си и отказа да се върне седмици наред. Според баба сигурно щеше да остане там вечно, ако не бе лютата английска зима, която го принуди да влезе обратно на топло. „Може да е инат, но не е глупак“, смееше се често тя.

Бутам двойната врата и влизам в приемната, пълна с домашни цветя и плетени ратанови мебели, каквито може да се видят в летните къщи. По стените висят снимки в рамки на възрастни пенсионери, занимаващи се с различни дейности. Имам подозрение, че на тях са снимани „модели“, а не истински обитатели на „Хемингуей Хаус“, тъй като тук никога не съм виждала никакви хора да споделят бутилка „розе“ на обляната от слънце тераса. Най-много няколко старци да играят скрабъл в задушната стая за игри.

— Здравей, Тес! — докато приближавам към рецепцията, срещам Мелани — една от по-младите сестри от персонала. Косата й е цялата в розови плитчици тип „раста“, на носа си има пиърсинг и е любимка на живущите, тъй като се отнася с тях като с приятели, а не като с малоумници, на които да нарежда какво да правят и какво не. В момента тя води един за ръка и ми се усмихва.

— Дядо си ли търсиш?

— Здравей, Мел! — усмихвам се в отговор и аз, докато свалям шала и ръкавиците. Нищо чудно, че всички обитатели на дома винаги дремят в креслата си: тук е такава жега, че ти се иска да си легнеш и да си подремнеш. — Къде е той?

— Зает да мами и да крие пепелника — отговаря вместо нея главната сестра с кисело лице — мис Темпъл, която стои на рецепцията. Вдига очи от документите, нагласява очилата си и ме гледа строго.

Опа . Чувствам, че ме обзема безпокойство. Какво ли е направил този път?

— Така ли? — отговарям невинно, като въобще нямам представа за какво говори. Но не мога да заблудя никого, най-малкото мис Темпъл. Откакто родителите ми отлетяха за Австралия и оставиха отговорността за дядо на мен, тя ми се обажда вече три пъти, за да се оплаче от поведението му.

Първия път — защото пускал записите си с джаз прекалено силно и отказвал да намали звука; втория — защото влязъл в кухнята посред нощ и си направил палачинка; и третия — защото пушел с лулата си в стаята си.

— В „Хемингуей Хаус“ не се пуши, мис Конъли — назидателно ми обясни по телефона тя, — а вашият дядо непрекъснато нарушава правилата.

— Той е в стаята си — прекъсва мрачните ми мисли Мелани и ми намига тайно, когато я поглеждам. — Когато за последен път проверих, играеше покер.