Александра Потър - Да започнем отначало

Дядо посяга към своите очила, приличащи на половин луни, слага ги на носа си и разгръща материала.

— Хмммм — кима той, въртейки из пръстите си и изследвайки го — да, възможно е, но този материал е много тънък памук, почти като тъкан коноп, и ще е подходящ повече за торба… — той се чумери и ме поглежда — Ушил съм хиляди костюми по поръчка в живота си, скъпа, но те бяха от най-фините тъкани, а не от зебло — добавя малко високомерно. — Тъй че, ако говорим за фина коприна или италиански кашмир…

— Искам да използвам това — настоявам упорито. — Да, прав си, това е просто стар чувал. Продавачката в магазина каза, че някаква стара дама го занесла, пълен е дрехи. Очевидно е от петдесетте години и са го използвали за съхранение на брашно, докато са живели във ферма във Франция…

— И ти искаш да си направиш чанта от него? — той изглежда леко стреснат.

— Абсолютно — усмихвам се. — Влюбих се в шарката и си мисля, че ако го подплатя с някакъв красив плат и пришия тази панделка по краищата… — вадя парчето панделка, запазено от един коледен подарък — така че да…

Винаги ходя при дядо, за да ми помага с идеи. Открай време правя разни неща, отчасти защото не печеля много пари, но главно защото в мен непрекъснато врят и кипят разни приумици и аз поправям откритите в магазините за втора ръка дрехи или вещи в нещо ново и интересно.

С наведени глави двамата умуваме няколко минути над чувала.

— Е, какво ще кажеш? — питам, като обръщам очи към него.

Бутайки очилата върху носа си, дядо ме гледа внимателно, сякаш мисли задълбочено.

— Ти имаш талант — казва тихо той след миг, а на устните му се появява усмивка.

— Талант? — повтарям изумена.

— Никога не съм ти го казвал преди, но винаги съм го знаел — кима той и изглежда много доволен. — Казвал съм на майка ти: „Тес е тази, която ще наследи моите способности“.

— О, дядо — смея се, — та ти беше един от най-известните шивачи на Савил Роу! А аз нямам никаква представа как се шие костюм!

— Това е много лесно: всеки може да се научи да взема мярка от вътрешната страна на бедрото — сумти той. — Онова, което не може да се научи, е въображението!

— Добре, не знам дали имам въображение… — смея се, но съм малко смутена от комплимента му. Не съм свикнала на комплименти, освен от дядо. Кой знае защо, той мисли, че съм най-добрата във всичко. — Просто обичам да правя разни неща, нищо повече.

— Ти не просто правиш разни неща, Тес, ти ги създаваш — поправя ме той и очевидно се гордее страшно много с внучката си.

Изчервявам се, а в мисълта ми изплува спомена, когато двамата с баба дойдоха да ме гледат в една пиеса в училище. Играех магаренце и ролята ми беше без думи, а той през цялото време ръкопляскаше гръмко всеки път, когато се появявах на сцената, за голямо недоволство на останалите роднини сред публиката. И до ден-днешен продължава да настоява, че магарето е направило цялото представление.

— Значи смяташ, че ще стане? — питам, като го гледам изпитателно.

— Да видим… — като отваря едно чекмедже, вади своя шивашки метър, става от дивана и сяда пред шевната машина. — Ако го срежем ето тук и направим един двоен шев тук… — Докато говори, вземам едно малко столче, сядам до него, наблюдавам как бледите му, приличащи на хартиени пръсти оживяват и умело започват да настройват ръчките и да вдяват конците на шевната машина.

— Ку-ку… — Прекъсва ни женски глас и една глава с лавандулов оттенък се показва в процепа на вратата. — Видях вратата открехната и чух гласове…

— О, здравей, Филис! — усмихвам се.

Понеже съм абсолютно сигурна, че я затворих зад себе си и че не е възможно да чуе гласовете ни, не й вярвам, но това няма значение. Харесвам я. Тя е вдовица над 80 години, стаята й е по-надолу в коридора и винаги идва при дядо със своята дъска за скрабъл и сладкиш за подарък.

— Знаеш ли, че дядо ти е истински гений? Никога не съм виждала толкова много думи със седем букви!

Лично аз подозирам, че е влюбена в него, но когато му споменах, той ми нареди да престана да се правя на смешна.

— На нашата възраст не се влюбваме, а хващаме настинка — увери ме твърдо дядо.

— Честита Нова година, как сте? — прегръщам я топло аз.

— Все още жива — смее се тя. — А ти? Как е ухажорът?

Не успявам да скрия усмивката си, когато използва думата „ухажване“. Прекрасни са тези старомодни думи, които събуждат представи за чай с танци и разходки по залез-слънце край реката! Те са много по-хубави от днешните ни „запознанства по интернет“ — представям си Фиона втренчена в екрана на компютъра, прелистваща профилите и снимките на мъже в костюми за сноуборд, гмуркане или скачане с бънджи. Сякаш всички ергени в Лондон са запалени фанатици по екстремните спортове!