Александра Потър - Да започнем отначало

— Виж, не знам какво става, но за едно съм сигурна — нямам навик да си измислям гаджета — отговарям спокойно. — Искам да кажа, ако никога не съм ходила със Себ, тогава защо на хладилника има наша снимка, а? — поглеждам победоносно към хладилника.

Само че там няма никаква снимка.

Срещам погледа на Фиона, който сякаш казва „Е, нали ти казах“.

— О, разбира се… Свалих я, когато скъсахме, и я изхвърлих. Така де, не исках постоянно да ми напомня за него!

— Щом казваш — въздиша тя, сякаш не ми вярва и се хваща отново за списанието.

Раздразнението ми ескалира с още една степен. Добре, стига толкова! Достатъчно се надлъгваме. Не знам каква игра играе, нито защо, но смятам да й докажа, че съм права, да видим тогава какво ще говори. Тичам в спалнята си, грабвам лаптопа от бюрото и се връщам с него в кухнята.

— Какво ще правиш? — гледа ме изненадано Фиона, когато го слагам пред нея.

— Тук има още стотици снимки с него — обяснявам й просто.

Ха така! Това ще те довърши.

Включвам компютъра и кликвам върху иконката на папката, където държа снимките си. Чакам да се отвори. Имам толкова много снимки, че трябва време, за да се заредят… макар че никога не съм чакала толкова дълго… Неочаквано се появява колело с цветовете на дъгата и наоколо се въртят звезди. Не! Това е Колелото на съдбата! Мразя го, но ей сега, само минута…

Гледам няколко секунди, сетне екранът неочаквано става черен.

Залива ме вълна от тревога.

— Какво става, по дяволите? — започвам да удрям по клавиатурата с напразната надежда да го върна към живот, но нищо. Черният екран сякаш ми се зъби като паст. — О, сигурно батериите са празни! — тичам обратно в спалнята и вземем зарядното устройство. Разбира се, това е причината. Ама че съм глупачка. Връщам се, свързвам го и отново го включвам.

Нищо. Никаква светлина. Няма го познатия син екран. Няма го и скрийнсейвъра с Джони Деп.

— О, боже! — от гърдите ми се откъсва стенание, докато гледам с ужас безжизнения лаптоп. Кликам отчаяно клавиша за включване и изключване няколко пъти, но няма смисъл.

— Лаптопът ми се е повредил!

Фиона през цялото време ме наблюдава мълчаливо.

— Значи няма снимки, така ли? — пита накрая тя.

— Не, всички са на компютъра…

Тя мълчи, върху лицето й е изписано безпокойство и загриженост, после се навежда към мен и ме хваща за рамото.

— Добре, няма значение. Край, спираме с това, нали? — казва го по начин, който не търпи възражение. — Защо не седнеш, а аз ще направя по чаша чай. — И като ми подава списанието, взема телефона си и отива да напълни чайника с вода.

— Пипа, скъпа — чувам я да шепне, — какво по дяволите имаше в онзи плодов пунш?

Добре, само без паника. Както пише на голямата ми чаша за кафе „Запази спокойствие и продължи напред“. Просто имам махмурлук, това е всичко. Настина ужасен махмурлук. Такъв махмурлук, който кара съквартирантката ти да забрави всичко за бившето ти гадже.

Или нещо подобно.

След чаша чай и няколко страници от списанието, оставям Фиона с телефон, залепен за ухото й, и се връщам в спалнята си. Трябва да си легна. Главата ми ще пръсне от болка, не мога да мисля. Това, че Себ ме подмина, бе достатъчно лошо, но поведението на най-близката ми приятелка бе толкова странно, че напълно откачих. И сега, за капак, лаптопът сдаде багажа. Може пи днес да се случи нещо още по-лошо?

Сигурно трябва да си почина малко, да поспя дори? Наистина съм много изморена. Свалям маратонките и се пъхам под завивката. Там, където е спал Флий, все още е топличко. Потъвам във възглавницата и затварям очи. Господи, колко е хубаво. Вече се чувствам по-добре. Дори съм сигурна, че като се събудя, нещата отново ще бъдат нормални…

И повече не помръдвам.

Сгушена между меките завивки, прекарвам остатъка от уикенда в сън, гледане на черно-бели стари филми, гушкане с Флий и отново сън. От време на време отивам да си направя чай и препечена филийка, които нося обратно в леглото, за да не прекъсвам цикъла. По някое време чух Фиона да вика „Чао“ и вратата се хлопна, но само отбелязах факта. Загубена във времето и пухената си завивка, аз се сгушвам и потъвам, докато от екрана „Животът е прекрасен“ 18 18 Американски филм, 1946 г. с Джеймс Стюарт, избран за един от най-хубавите филми за всички времена, по неписана традиция го повтарят по телевизията всяка Коледа и Нова година. — Б.пр. ме залива, люлее и приспива отново.

В понеделник сутринта се чувствам значително по-добре. Днес е неработен ден (Банк Холидей 19 19 В Обединеното кралство „Банк холидей“ се наричат националните празнични дни, т.е. почивни дни за банките. — Б.пр. ), така че няма да ходя на работа. Освен това махмурлукът ми е излекуван, няма непознати по впити бели гащи да се мотаят из банята и, когато отивам в кухнята, не ме посреща някаква степфордска съпруга 20 20 Наименованието произлиза от романа „Степфордски съпруги“ на Айра Левин, изд. 1972 г., в който мъжете в измисления град Степфорд, Кънектикът, подменят съпругите си с роботи, готови да изпълнят всяко тяхно желание. Има и два филма, направени по романа. — Б.пр. . Отново всичко е нормално, животът тече в старите си релси. Всъщност уикендът изглежда като далечен смътен спомен, сякаш никога не се е случвал, мисля си с облекчение, докато чукам на вратата на Фиона, за да проверя дали иска чаша кафе.