Александра Потър - Да започнем отначало

Което ми дава възможност да се измъкна и да потърся убежище в спалнята си, където първото нещо, което виждам, е въпросната открадната вещ, която се мъдри гордо на рафта над камината. Първо чувствам облекчение, последвано от ужас, защото свещта е напълно изгоряла. Не е останало нищо, освен стъклената чашка държател, в която има остатъци от фитила.

Мамка му. Сигурно съм заспала и съм я забравила да гори! Гледам я и се чувствам ужасена. Остави въпроса за пожарната безопасност. Остави, че е можело да подпаля апартамента и той да изгори до основи. Остави, че е можело аз самата да стана на въглен. Става дума за свещ, която струва 40 паунда! Няма я! Изгоряла е! Докато съм зъзнала върху агнешкото си килимче.

Бързо грабвам уличаващото ме доказателство и пъхам празната чашка в чекмеджето с чорапите. Нищо друго не мога да направя, просто трябва да я сменя с нова, преди Фиона да разбере, което няма да е много лесно — през ума ми минава една сцена от филма „Аферата Томас Краун“ — как Пиърс Броснан подготвя онази сложна измама в художествената галерия, за да подмени откраднатата картина, без никой да забележи, и всички онези мъже с бомбета, сякаш излезли от картина на Магрит 13 13 Рене Магрит, 1898–1967 г., белгийски художник, един от основателите на сюрреализма. — Б.пр. .

Чувствам надигащата се паника. В момента едва стоя на краката си, та камо ли да мисля за мъже с бомбета. Решавам: ще го измисля по-късно. Навличам бързо джинсите си, един пуловер и нахлузвам чифт стари маратонки. Не изглеждат добре, но са първото нещо, което мога да намеря, а тази сутрин нямам сили да мисля какво да облека. Всъщност, честно казано, тази сутрин нямам сили за нищо. Събирам още мократа си коса и я прибирам под една вълнена шапка, грабвам палтото си и ругая наум.

Навън е един от онези сиви и люти, мразовити зимни дни. Дори дърветата сякаш зъзнат, клоните им, олисели и без листа, приличат на сгърчени мъртвешки пръсти на фона на замръзналото бяло небе. Скривам ръце в джобовете на пухеното си палто, за да ги стопля, и слизам по стълбите, а дъхът ми излиза под формата на бели облачета.

За щастие кафене „Старбъкс“ е наблизо и само след десет минути отварям познатата врата и влизам в топлото помещение, ухаещо на еспресо. Вътре е очарователно спокойно, има само няколко майки с бебета, които спят в количките им. Отивам направо на бара. Идеално. Най-после доза кофеин.

— Искам дълго тройно лате 14 14 Еспресо с мляко. — Б.пр. — изстрелвам поръчката си, преди барманката да успее да каже „Здрасти!“.

— Сигурна ли сте, че искате тройно? — пита със съмнение тя. — Ще стане много силно.

— Точно това искам — усмихвам се. За махмурлийските ми уши звучи като музика.

Тя продължава да се съмнява, но записва поръчката.

— Нещо друго? Кроасан или понички? Може би препечен сандвич?

— Не, благодаря, само кофеин… искам да кажа кафе — поправям се бързо, вадя портфейла си и давам банкнота от пет лири.

Прибирам рестото и се отдръпвам, за да почакам в края на бара моето мечтано кафе лате. Докато барманката започва да разпенва млякото се обръщам и оглеждам кафенето: грозните картини по стените, една раздразнена майка в ъгъла с едва прохождащ малчуган, който има намерение да излее своето бейбичино 15 15 Мляко с канела. — Б.пр. на пода; младеж, който чука по клавишите на лаптопа си до прозореца…

Лъхва ме вълна студен въздух и аз поглеждам към вратата, която се отваря, за да пропусне друг посетител. Побързайте, затваряйте, защото е много студено, мърморя си наум, докато гледам как някаква размазана фигура в анцуг се появява иззад логото на „Старбъкс“ върху стъклото на вратата и вече виждам ясно.

И в този миг сърцето ми пада в петите, все едно съм в безтегловност.

О, боже, не може да бъде. Просто не може…

Но е.

Това е Себ.

Имам чувството, че съм скочила от самолет без парашут и приближавам земята със стотици километри в час. Мисълта ми препуска със същата скорост. Какво прави тук? Изглеждам като чудовище. Сигурно е тичал край реката. Дали ме забеляза? Господи, все още го обичам . Сърцето ми се връща обратно в гръдния кош. Цялата ми ярост от снощи изчезва и се разтопява във въздуха, а пиянската ми смелост е заместена от непреодолимо желание да изтичам и да обвия ръце около врата му.

Вместо това нахлупвам още по-ниско шапката си, забивам поглед в краката си и се опитвам да успокоя дишането си, но мислите ми продължават да се въртят като въртележка без управление. Защо не си сложих поне малко грим? Да покрие пъпката на брадичката ми… И малко червило… О, какво не бих дала за малко червило… Търся нервно в джоба си и открива балсам за устни. Сигурно златотърсачите са се чувствали по същия начин, когато са откривали злато, мисля си, докато мажа с настървение устните си, отчаяно, като изоставена жена, която току-що е видяла бившия си.