Александра Потър - Да започнем отначало

При това не от онези, направени от полиуретанова пяна, а индустриални тапи с изключителна ефективност, които могат да блокират шум от милиони децибели. Производителите на тапи за уши, обаче, никога не са чували оргазъм на Фиона.

Като барикадирам вратата с коша за пране, за да не бъда изненадана отново, се обръщам към мивката.

И получавам следващия още по-голям шок.

Забравям за непознатия полугол мъж, с когото току-що се сблъсках. Какъв е този истински ужас срещу мен? Разрошена като разплетена кошница коса, кървясали очи, остатъци от грим. Което само по себе си би било достатъчно зле, ако остатъците бяха от малко червило и спирала за мигли, но не, това са остатъци от нарисувани с черен молив мустаци и нос, които са се размазали по цялото ми лице. И, боже!, това върху бузата ми паяк ли е? Сърцето ми направо спира. Не, само една от изкуствените ми мигли, осъзнавам, докато я отлепям.

Подпирам се с ръце на мивката и се взирам в отражението си, докато издавам отчаяно ръмжене. Чувствам се толкова зле, колкото и изглеждам. Или може би е обратното: изглеждам толкова зле, колкото се чувствам? Както и да е. Все едно. Защото изглеждам и се чувствам ужасно. Не че съм се надявала да видя една чисто нова аз, но все пак е Нова година, мама му стара! Пускам водата, смъквам костюма от ликра, който сякаш е залепнал към тялото ми, прекрачвам ваната и започвам да търкам грим, зъби и коса, докато половин час по-късно се измъквам с чисто лице, чиста коса и увита в халата си. Вече се чувствам жива. Пристъпвам към следващата стъпка от реконструкцията на Тес Конъли. Кафе.

Шляпайки с босите си крака, влизам в кухнята, където ме очаква втора изненада. Планината от чинии, табли и чаши със следи от червилото на Фиона е изчезнала. Вместо нея ме посреща изрядна чистота, блестяща мивка и самата Фиона с идеален грим и най-красивото си копринено кимоно, която лети като пеперуда из сякаш извадената от списание за обзавеждане кухня, и маже с масло препечена филийка. И… спирам за миг, онемяла от изненада… Поглеждам към радиото върху перваза на прозореца. Вместо обичайно гърмящия хип-хоп, това не е ли класическа музика!

— Добро утро! — чурулика Фиона.

— О, здравей! — отвръщам, напълно смаяна аз. Имам чувството, че съм влязла в някакъв паралелен свят, в друго измерение. Обикновено на сутринта след нощ като снощната Фиона седи на кухненската маса в позата на зомби и лекува махмурлука си с чаша чай и цигара „Марлборо лайт“.

А тази сутрин полуголият мъж от банята е на масата, пред него са наредени специалните неприкосновени конфитюри и свещените билкови чайове.

Ами да, разбира се. Значи той е причината за цялата тази суматоха.

— Това е Гарет — представя го Фиона и изящно му подава препечена филийка.

— Вече се срещнахме — усмихва се той, отваряйки скъпоценния мармалад с коняк. — Извинете ме, вратата на банята ви не се заключва.

— О, знам, трябва да се поправи — хвърлям бърз поглед към Фиона, но тя не откъсва замечтани очи от Гарет. Затова мислено прибавям поправката на резето към списъка за ремонт в апартамента. Официалният собственик е Фиона, но откакто живея с нея, не съм я видяла нито веднъж да смени и една крушка.

— Още една чаша чай от мента и хибискус? — гука гальовно приятелката ми.

— С удоволствие, страхотно — отвръща той с пълна уста. — Ммм, този мармалад е просто вълшебен.

Тя се усмихва гордо.

— Но ти не се нуждаеш от толкова много сладко — добавя и мога да видя, че вече е леко разтревожена, тъй като той намазва почти два пръста от мармалада върху филийката си.

— Сладко като собственицата му — намига Гарет и вдига чашата си, за да му долее още чай.

Наблюдавайки тази сцена на домашна идилия, променям намерението си да пия кафе. Ако го направя, сигурно ще се задавя. По-добре да взема дозата си кофеин в „Старбъкс“.

Обръщам се да изляза от кухнята.

— Тес? — вика след мен Фиона.

Едва не се спъвам на прага.

— Да си виждала моя „Диптик“?

„Диптикът“-а ли? През замъгления ми мозък прехвърча някакъв смътен спомен, като удар със стик на мач по крикет.

— Амиии… не съм — отвръщам с цялата невинност, която мога да събера, но чувствам смъртоносни ледени тръпки по тила си.

— Странно. — Тя се мръщи и за миг мисля, че съм разкрита и май ще е най-добре да призная, че съм взела свещта назаем. Надявам се, че поне пред Гарет няма да посмее да ме разпори с ножа за масло. Но тя неочаквано тръска коси и свива рамене.

— Всъщност няма значение, сигурно съм я забутала някъде — и отново се заема с чая.