Александра Потър - Да започнем отначало

Яркочервена копринена панделка.

От кутията с бельо, която ми бе купил в Ню Йорк за рождения ден. Вътре имаше ефирни дантелени прашки и сексапилен червен сутиен… Все още са в гардероба ми, завити в хартия, защото никога не ги облякох. Е, не можех да му призная, че ми трябва по-голям номер, нали? Вместо това се надявах дупето ми да стане по-малко (или прашките по някакъв магически начин да станат по-големи).

Снимка.

Направена е на сватбата на негови приятели (преди онзи нелеп спор). Той изгледа много красив с костюма, а аз нося една от онези глупави и очарователни шапки. Такава хубава двойка сме… бяхме .

Гледам черно-бялата снимка, забелязвам, че леко се размазва пред очите ми заради сълзите, които заплашват всеки миг да се затъркалят по лицето ми. И този път не се опитвам да ги избърша. Този път заравям главата си в ръце и започвам да изплаквам сърцето си, което буквално кърви.

Не знам колко дълго съм стояла така, преди да почувствам как нещо меко ме докосва. Вдигам очи и виждам Флий да се търка в крака ми. Избърсвам подутите си очи, вземам го и го гушкам, чувствайки топлото му телце до моето. Съжалявам за пропуските. Има толкова много неща, които бих могла да направя по друг начин, толкова неща, които бих могла да кажа, толкова грешки, които бях допуснала… Въздъхвам дълбоко… но вече всичко е безсмислено. Така се случи, сега просто искам да изтрия цялата тази болка и съжаление, да ти прогоня…

— Някога разбивали ли са сърцето ти? — питам Флий, като го гъделичкам под носа. — Не, ти си прекалено умен. Добре, аз ще ти кажа — гадно е — поглеждам към мобилния телефон, който лежи безмълвен на леглото. За секунда мисля да се обадя на Себ, да му изпратя съобщение…

Което е глупаво и смешно. Дори патетично. Ние сме разделени, забрави ли? Той повече не ми е гадже. Освен това, най-вероятно купонясва някъде, забавлява се, смее се — човърка ме нещо отвътре. Гореща вълна от ярост заменя болката ми и аз пия още една голяма глътка текила. Хайде Тес, стегни се, вземи се в ръце. Не му позволявай да разбере, че изплака очите си за него. Къде е гордостта ти, момиче? Заради този мръсник Себ Филдинг!

Вземам кърпичка, издухвам шумно носа си, което кара Флий да избяга от мен. При това стъпва, без да иска върху дистанционното, и лапичката му увеличава звука.

— Целият Ню Йорк се е събрал тук, остава по-малко от минута! — обявява бодро и жизнерадостно репортерката. — И така, Ендрю, от всички традиции, коя е любимата ти?

Гледам как камерата се завърта към Ендрю, който още носи смешните си уши като антени и се усмихва маниакално.

— Най-любимата ми традиция е един древен ритуал, при който се взема лист хартия и върху него се написват всички неща, от които искате да се избавите, за които съжалявате или имате мъчителни спомени, които ви терзаят, например някой лош навик на пристрастяване — и хвърляте листа в огъня точно в полунощ . — Той се засмива хитро. — Въпреки че в древните времена, както знаем, не е имало хартия, така че хората са избирали предмет или нещо, което да символизира тези неща .

— Но защо ги хвърляме в огъня ? — пита Кери.

— Защото много култури вярват, че чрез изгаряне ще се освободят от лошото. Пречиствате се от него и по този начин не го вземате със себе си през новата година .

— О, страхотно! — кокори се Кери. — Невероятно!

Отпивам още една голяма глътка текила. Тази кокошка направо ще ме убие! Нима наистина вярва на тези глупости?

— Да, наистина е така — кима въодушевено Ендрю. — И още нещо: тъй като пламъците ще изгорят тези неща, искрите ще се разлетят! Така че си намислете едно желание! Каквото си намислите, искрите ще го поемат и пренесат в новата година…

— Така ли? Искате ли да знаете какво е моето желание? — апострофирам с пиянски глас Ендрю и Кери аз.

На екрана Биг Бен започва да бие полунощ, а аз импулсивно грабвам кутията от обувки, пълна с разочарования и гняв, и я хвърлям в огъня.

— Искам никога да не го бях срещала!

Тя моментално е обхваната от пламъци и, докато гледам как връзката ми със Себ се превръща в огнени езици, които изгарят всички болезнени спомени, цялото разочарование, съжаление, болка и мъка, ми се струва, че виждам как една искра литва във въздуха.

След което изчезва в комина, за да бъде понесена от вятъра…

Следващото, което помня, е, че се събудих с глава, тежаща като бетонен блок. Един кънтящ бетонен блок. Отварям едно замъглено око и премигвам, тъй като лъч зимна светлина се забива като кол в зеницата ми.