Александра Потър - Да започнем отначало

— Благодаря — усмихвам се и аз, като избягвам стоманения поглед на мис Темпъл, и тръгвам бързо по коридора.

— И напомнете на дядо си, че хазартът тук е строго забранен! — вика след мен старшата сестра, но слава богу, вече съм стигнала до пожарния изход и мога да се направя, че не съм я чула.

Откривам, че вратата на дядо е плътно затворена. Всъщност е заключена, което осъзнавам, когато натискам бравата. Чукам.

— Махайте се — чува се глас отвътре. — Зает съм.

Очевидно дядо няма намерение да приеме духа на „отворените врати“, който така силно се рекламира в брошурата на „Хемингуей Хаус“.

Чукам отново.

— Аз съм, дядо, Тес.

Следва пауза, чувам шум отвътре, сетне вратата се отваря, за да видя един мъж със снежнобяла коса и бръчки около очите. Облечен е безупречно в сив костюм на тънки райета, с копринена кърпичка в джобчето, златен часовник на верижка, висяща над закопчаната му жилетка и лъснати до блясък обувки. Наистина забележителна фигура. И това не е изненадващо. Той е Сидни Арчибалд Конъли, който почти петдесет години е бил известен като един от най-умелите и уважавани шивачи на Савил Роу 21 21 Търговска улица в Мейфеър, Лондон, известна с най-скъпите ателиета за поръчка на мъжки костюми. — Б.пр. .

Но за мен е просто дядо.

— Здравей, красавице! — лицето му сияе. — Каква приятна изненада.

— Честита Нова година! — усмихвам се и аз, вдъхвайки с наслада познатия мирис на тютюн за лула и одеколон, докато го прегръщам. Той ме пуска да вляза вътре. Сам е, но има следи от скорошна игра на покер: картите са подредени върху масата, има четири празни тумбести чаши и половин бутилка уиски „Блексток&Уайт“.

— Очевидно трябва да ти напомня, че хазартът тук е забранен — започвам, но той презрително сумти.

— И кой го каза? — пита, подпирайки се тежко на бастуна си, докато върви към дивана Честърфийлд, натикан в ъгъла. Тази мебел е прекалено голяма за тази стая, но дядо настоя да го докараме от магазина му. Както и шивашкия манекен, една снимка в рамка на Кралицата на нейния сребърен юбилей през 1977 г. и любимата му шевна машина, която е на почетно място върху дървената масичка.

Като се настанява върху силно изтърканата дамаска на дивана, който според него е виждал задните части на много прочути и известни мъже — „Тук са седели всички актьори, играли Бонд — Шон Конъри, Роджър Мур и дори младокът Крейг“ — той потупва възглавницата до себе си и ме кани да отида при него.

— Целият живот е игра — добавя, цъкайки с език.

— Знам, но ако продължаваш да се замесваш в неприятности…

— Какво ще ми направят? Ще ме изритат оттук ли? — изглежда развеселен от мисълта. Дядо не крие и не отрича факта, че отказва да живее в старчески дом, а силно изявеното му чувство за независимост, което пронизва цялото му същество, се бунтува срещу всичко, което му пречи.

Но след като баба почина, просто не можеше да се справи сам в живота. С две изкуствени стави и навика да забравя газта включена („Мога да се закълна, че я изключих!“) той се превърна в заплаха за самия себе си и за съседите, така че миналата година се премести в „Хемингуей Хаус“, макар и с огромна неохота.

— Представям си лицето на онази сврака Темпъл — кикоти се, взема пакетче бонбони „Джели бейбис“ и ми го подава. — Винаги изглежда така все едно е яла лимон. Или е седнала върху нещо остро…

— Дядо, мога ли да те помоля за нещо? — сменям бързо темата от задните части на мис Темпъл, докато сядам до него и бъркам в кесийката.

— Казвай, колко? — той оставя бонбоните и вади портфейла си.

— О, не, не ми трябват пари — протестирам. — Получих премия за Коледа.

Дядо вдига одобрително вежди.

— Браво! Винаги съм казвал, че си умно момиче!

Чувствам, че се изчервявам. Умът няма нищо общо. Наградата се дължеше повече на това, че шефът ми е добър човек и очевидно изпитва съжаление към мен, като през цялата година си затваря очите пред моите нескопосани умения на личен асистент.

— Не, онова, за което исках да те помоля, е дали бих могла да използвам за малко шевната ти машина? Нали разбираш, открих това… — Бъркам в старата си раничка, която е виждала и по-добри времена, и вадя нещо намачкано, което открих наскоро в един благотворителен магазин. Мина ли покрай такъв, не мога да устоя на изкушението и да не надникна: в тях може да намериш всякакви странни, чудати и прекрасни неща.

— Реших, че мога да си направя чанта от това, тъй като тази, която имам, е вече за боклука, а чантите са толкова скъпи…