Александра Потър - Да започнем отначало

— Признавам, че паметта ми не е толкова добра, както преди, но това щях да го помня. — Той ми дава използвания шиш за почистване на лула, аз вадя от пакета на масата нов и му го подавам. Приличам на сестра в операционна, която подава на хирурга скалпел. — Е, за какво си дошла — за да ме ободриш или да ме умориш, като ми говориш долни клевети за уменията ми на покер? — гледа ме над рамките на очилата си, както правеше, когато бях непослушна и аз отново се чувствам като петгодишно момиченце.

— Дойдох да те видя — протестирам.

— Добро момиче! — смига той и аз се усмихвам, въпреки че не искам.

— Освен това, за да те уморя ще трябва много повече от това.

— Същото казват и сестрите — смее се той, бърка в джоба и вади кесийка с тютюн. Започва да тъпче лулата си. Виждала съм го да прави това милион пъти, но действието все още е пленително. Той е толкова точен и внимателен! Когато бях дете ми казваше, че трябва да мисля за пълненето на лула като за семейство от трима човека.

Спомените започват да се въртят в главата ми като забързан филм: аз съм малко момиченце, седнало на коленете му, а той ми говори: „Първо почукваш тютюна внимателно, както прави детето. — Взема пръста ми и потупва нежно меките трошици. — Сетне отново пълниш и натискаш по-силно, както би направила майката — и, вземайки пръста ми, натиска по-силно. — И накрая пълниш за последен път и натискаш много силно, все едно си бащата. — При тези думи хваща палеца ми със своята голяма ръка и натиска силно върху тютюна.“

— Подай ми един от онези кибрити — нарежда сега дядо и аз се обръщам, за да видя малка купа, пълна с различни кутийки с всякакви размери и форми.

— Дядо! Не може да пушиш тук, ще те изхвърлят! — предупреждавам го шепнешком.

— Де този късмет — мърмори той.

Предавам се.

— Добре, но само този път, и ще отворя прозореца.

Отивам към прозореца, отварям го, а сетне вземам кутийката кибрит. На нея пише „Савой“. Става ми неочаквано тъжно. Дядо често ходеше на всички тези прочути места, когато работеше на Савил Роу. Сигурно му е тежко и трудно тук.

— Нека аз да ти запаля лулата — предлагам и паля клечка.

Майната му на „Хемингуей Хаус“ и техните правила.

Той ме поглежда изненадано, сетне навежда лулата си. Дърпа няколко пъти дълбоко и издишва облаче сладък ароматен дим.

— А сега, да видим това сако, което искаш да ушиеш — казва и се обръща към шевната машина.

— Не е сако, а чанта, не помниш ли?

Той мръщи чело и очевидно се напъва да си спомни.

— А, да, разбира се. Нещо съм се объркал. Хайде, да видим какво ще направим.

Сядам до него и моментално се чувствам по-добре. Трябва да престана да се тревожа. Няма нищо страшно. Просто паметта на дядо е отслабнала. Затова не помни Себ. И със сигурност е заради годините.

Отхвърляйки всички лоши мисли, притискам буза към рамото му, докато той включва машината. Обичам този момент. Обичам да виждам как идеите ми се превръщат в реалност и оживяват. Обичам да променям нещо старо в нещо ново. Като магия е.

И, отдавайки се на възбудата, която ме обзема, гледам как иглата лети по плата.

След няколко часа пред машината, става време да си вървя. Прибирам чувала, който вече започва да придобива нова форма, и обещавам скоро да се върна за втория урок.

— А ти през това време се опитай да не правиш пакости — гълча, докато го целувам по бузата, която е грапава като шкурка.

— Ще се опитам — отвръща ми бодро той и съвсем нехайно, все едно не е мислил предварително какво да каже, добавя: — А ти не забравяй другия път да донесеш панделки… ах, да, и трябва да решиш дали да бъде с цип или копчета… — После се замисля. — Мисля, че с копчета ще е по-хубаво, някакви позлатени, или пък перлени. Всъщност струва ми се, че имам някъде тук…

— Чудесно — обръщам се да си вървя, но той ме спира на прага.

— Донеси и материал за подплата, това е много важно, ще промени всичко. Мисля, че трябва да бъде хубава мека коприна, а не онзи гаден полиестер, който днес слагат на всичко…

От дълго време не съм виждала дядо така развълнуван, ентусиазмът му е заразителен.

— Коприна звучи чудесно — съгласявам се с него. — Какво ще кажеш за цвят на малина? Като носната ти кърпичка? Всъщност — мисълта ме осенява, докато я гледам, — може да я използваме точно нея!

Един миг той ме гледа изненадано, сетне вади от джобчето си кърпичката и я развява възторжено. Лицето му сияе.

— Прекрасна идея! Казах ли ти, че имаш талант!