Александра Потър - Да започнем отначало

Чувам отново в ума си гласа на мъжа от екрана: „… и както пламъците отнасят пепелта, искрите ще поемат и ще отнесат… онова, което си пожелаете в новата година…“

Връщам се към онази нощ. Към искрата, която зърнах да излита през комина, когато изхвърлих всичко в огъня. Към желанието, което си намислих.

И когато си го спомням, сърцето ми бие учестено. Бих искала никога да не съм го срещала .

Ето че се бе превърнало в истина.

Мислите ми са прекъснати от звън — интеркомът в коридора. Смътно чувам гласове, сетне Фиона се обажда:

— Тес, за теб е.

— Кой е? — питам, но няма отговор. Чувствам раздразнение. Който и да е, не искам да виждам никого. За миг не помръдвам, част от мен се надява, че ако игнорирам неканения посетител, той просто ще си отиде.

— Тес! — отново вика Фиона.

Едва потискам желанието да извикам „Махай се!“ и ставам. Поглеждам се за миг в огледалото, опитвам се да оправя косата си, сетне се отказвам и излизам в коридора. Мога да видя гърба й — увитата й в халат фигура закрива човека, който стои на прага. Тя говори с някого, но когато приближавам, се обръща.

— Ето те и теб! — произнася с укор и с най-прекрасния си медено-шикозен глас. — Очевидно си забравила чантата си в магазина!

— Чантата ли? — да, днес носех две чанти, защото не можах да пъхна лаптопа в раничката си. Сега изведнъж си спомням, че се прибрах вкъщи само с една. Сигурно съм оставила другата. Господи, какъв идиот съм…

— Чудя се, Тес, какво ти става? — тя се смее с онзи смях, който излиза от нея винаги, когато наоколо има мъже. — За твой късмет, този много мил господин е намерил чантата ти.

Познах, нали? Няма начин на вратата да не стои мъж! С широка и ослепителна усмивка, тя посочва фигурата на прага.

— О, благодаря… — приближавам, а Фиона отстъпва встрани, така че да благодаря на непознатия.

Само че той не е непознат .

Гласът засяда в гърлото ми. О, боже мой, какво прави Себ тук?

— Забравихте това. — Той се усмихва и ми подава чантата. Гледам го недоумяващо, сетне ми просветва. В сервиза за компютри седеше до мен, аз изтичах бързо навън…

— Ах… да, благодаря. — Кимам и бързо я вземам от него.

— Надявам се, че ще ми простите, но потърсих адреса ви в нея.

— Да, за… не, няма нищо, разбира се, че не. — Почти заеквам, докато притискам чантата към гърдите си, а главата ми се върти. Трябва да се хвана за нещо.

Настъпва неловко мълчание и аз едва сега осъзнавам, че Фиона е изчезнала и сме само двамата със Себ. Преглъщам с мъка. Трябва да кажа нещо. Просто не мога да спра да мисля за онова, което се бе случило.

— Искам да кажа… — Той ме гледа очаквателно с бледосините си очи. Боря се и се опитвам да намеря точните думи. — Просто исках да кажа… — повтарям и пак млъквам. Кого заблуждавам? Безсмислено е: няма точни, нито правилни думи. Как бих могла да му обясня, какво става, когато не мога да го обясня на себе си? Ще ме помисли за луда. — Благодаря още веднъж — успявам да изломотя почти нечленоразделно.

За част от секунда ми се струва, че виждам как през лицето му преминава разочарование, но то изчезва и той отново се усмихва.

— Няма за какво. Извинете, че отнех от времето ви — докато се обръща, ме обзема паника. — Ще си вървя.

О, не! Той си отива. Трябва да го спра!

— Да, добре — кимам тъпо. И какво? Никога повече няма да го видя, а това е всичко, което мога да кажа?!

— Преди това обаче искам да ви питам нещо — обръща се неочаквано и аз чувствам прилив на облекчение.

— Да?

Той пъха ръце в джобовете си и по лицето му личи, че е нервен.

Гърдите ми се стягат.

— Чудя се… дали е възможно… бихте ли се съгласили да пийнем по нещо някой път?

Очите му срещат моите и за част от секундата се връщам към оня миг, в който се срещнахме за пръв път. Онзи момент преди година, когато седейки в претъпкания с хора бар, аз се обърнах и срещнах погледа му, а той ме заговори, предлагайки да ме почерпи едно питие и ме помоли да се срещнем. Миг, който промени всичко в живота ми.

Само че този път стояхме на прага на жилището ми. Времето беше друго, и мястото беше различно. Само Себ беше същият. И аз. Всичко бе различно и нищо не се беше променило. Отново се бях върнала там, откъдето бях започнала. Откъдето започна всичко.

Този път обаче мога да попреча на тази история да се случи.

Мога да спра нещата, преди да са започнали .

Облекчението ми избухва като фойерверк. Помисли си само, Тес — никакви сърдечни болки, никаква непоносима мъка, никакво разбито сърце! Никакви сълзи по възглавницата. Никакъв неочакван и толкова непоносим копнеж да го видя, както си вървя по улицата, че просто спирам да дишам. Трябва да забравя, че някога съм го срещала, защото имам достатъчно основания, нали?