Александра Потър - Да започнем отначало

Оглеждам тълпата и търся Себ. Предния път седеше близо до откритата камина, върху един стар кожен диван, четеше книга и ме чакаше. Поглеждам и съм абсолютно сигурна, че е точно там. Носи джинси и светлосиня риза, която подхожда на очите му. Сърцето ми прескача като топка. Както винаги изглежда великолепно. Тръгвам, докато свалям шала и ръкавиците си.

— Здравей! — казвам и заставам пред него.

Той поглежда нагоре и ми се усмихва. Господи, американците винаги имат такива страхотни бели зъби!

— Здравей! — отвръща и скача, за да ме прегърне. При него я няма онази английска скованост и тромавост, когато за пръв път срещаш някого — непохватна целувка по бузата, не знаеш къде да денеш ръцете си, още от времето, когато се прегръщахме като тийнейджъри в дискотеката.

Вместо това той уверено ме прегръща и притиска към себе си. Докато го прави, бузата ми докосва прясно избръснатото му лице и аз вдъхвам познатия аромат. Чувствам как в мен се напира топлина. Човек има същото усещане, когато след дълго пътуване се прибере у дома.

— Изглеждаш страхотно — усмихва се Себ, като ме отдръпва леко от себе си и ме оглежда.

— Благодаря. Ти също.

За кратък миг стоим един срещу друг, изпивайки се с очи, сетне той изглежда се сеща и ми прави място до себе си на дивана.

— Извинявай, не знам защо реших, че ще закъснееш…

— Какво? Нима мислиш, че всички момичета карат мъжете да ги чакат? — дразня го, като сядам до него.

Чувствам леко задоволство. Започвам с добър старт, благодарение на дневника и на това, че обух ниски ботуши. В противен случай сега все още щях да се препъвам и да пуфтя по улицата като парен локомотив.

А сега седя до Себ и той ми се усмихва глуповато.

— Извинявай, би трябвало да се досетя, че си различна. — През цялото време очите му търсят моите.

— Не обичам да закъснявам — отвръщам и срещам погледа му. Което е самата истина — мразя да закъснявам. За нещастие обаче, колкото и да опитвам, винаги го правя. Или ключовете ми са паднали под дивана. Или метрото неочаквано спира в тунела.

— Добре, това е нещо, което е общо и за двама ни. Аз не мога да закъснявам, дори и да искам. Сигурно е свързано с баща ми, който е военен. Мисля, че съм наследил неговите гени за точност — смее се Себ.

Добре, така да бъде. Отсега нататък ще направя сериозни усилия да съм винаги навреме. Дори и по-рано.

— Макар че това ме обрича да бъда бедният пич, който винаги чака някого — продължава с нещастна усмивка той. — Ето защо си нося нещо за четене. Тук имам почти половин библиотека. — Той сочи една издута раница на пода и една книга, подаваща се от страничния й джоб. — Вече съм преполовил втората книга на Обама.

— О, добра ли е? — питам учтиво. — Виждала съм тези политически автобиографии, които винаги са начело в списъка на бестселърите и си мисля, че сигурно са фантастични за четене.

След което отивам и си купувам последния чиклит, защото знам, че ще ми бъде много по-приятно, мисля си тайничко.

— Удивителна е, въпреки че лично аз смятам, че първата книга е по-добра. Трябва да я прочетеш! Я почакай, мисля, че имам един екземпляр тук… — Той се навежда, рови из сака си и вади дебела книга. — Ето я! Какво ти казах — че нося цяла библиотека със себе си! Това е чисто ново копие, тъй като не можах да намеря оригинала. Сигурно съм го дал на някой назаем.

Да, на мен, мисля си, разпознавайки книгата в ръката му. Същата, която ми даде и преди, а аз така и не прочетох.

Обаче, както казах, този път съм решила да направя нещата различно.

— О, благодаря! — поемам книгата, която ми подава. — Нямам търпения да я прочета! — прелиствам я набързо. Боже, не си спомнях, че е толкова голяма — почти 500 страници!

— Божествена е! Повярвай, тя напълно промени живота ми. Ще промени и твоя.

— Супер! — и е особено тежка, осъзнавам, като оставям книгата в скута си.

Усмихваме се един на друг, свързани от Обама, и за миг си представям как двамата водим дискусия за този велик човек, социалните му реформи и за известната му реч „Да, ние можем!“

— Е, какъв е твоят номер? — пита той.

Мигам объркано.

— Какъв номер?

— Да запълниш времето си, докато чакаш някого.

— О… да… — Хвана ме неподготвена, затова се оглеждам, за да измисля нещо, с което да се измъкна. Виждам слушалките, които се подават от джоба ми. — Моят айпод — казвам, сграбчвам ги и ги показвам като доказателство. — Изненадана съм, че все още имам слух — смея се.

Той също се смее и чувствам облекчение.