Александра Потър - Да започнем отначало

— Фъргюс? — успявам да произнеса след дълга пауза. — Какво правиш тук?

Неочаквано се чувствам абсурдно нервна. И глупава. За бога, чия е гази глупава идея да облека пижама?

— Не знам — отговаря безгрижно той. — Просто минавам оттук.

Не мога да повярвам, че е той. Стои пред мен. След всичкото това време. Има толкова много неща, които искам да му кажа.

— Откъде знаеш къде живея? — май всичко, което мога да правя, е да задавам глупави въпроси.

— Бях куриер, свикнал съм да намирам адресите — започва той и изведнъж млъква. — Добре, признавам, използвах чара си върху онзи дракон в „Хемингуей Хаус“.

— Имаш предвид Катрин? — не мога да не се усмихна. — Като нашата бъдеща кралица?

— Да, точно така — усмихва се и той и за миг двамата млъкваме, а спомените ни се връщат.

— Но днес е Нова година. Няма ли да празнуваш някъде?

— Затова съм тук. Кой друг не обича Нова година толкова, колкото мен? Помислих си дали не бих могъл да празнувам с теб?

Усещам, че се усмихвам.

— Опасявам се, че ще си остана вкъщи.

— Чудесно! Нали имаме среща? „Следващата Нова година — на моя или на твоя диван?“ — напомня ми той, вдигайки вежди. — Само че аз нямам диван.

— Какво е станало с шезлонга ти?

— Намира се в един склад. Напуснах студиото, тъй като снимам главно в Манчестър. Ще си го взема скоро, защото… си купих къща. Не е нищо особено, но мисля, че ще ти хареса. — Той млъква.

— Уау — казвам, — значи добре ти плащат!

— Да, предполагам — свива скромно рамене той. — Аз пък чух за твоите чанти, дори видях една. Едно момиче носеше такава и аз тръгнах след нея. Мисля, че се уплаши, сигурно реши, че ще я открадна.

Смея се.

— Значи и двамата осъществихме мечтите си? — казвам.

Следва кратка пауза.

— Да — кима той. — Нещо такова. — Мълчи и пъха ръце в джобовете си, преди да проговори отново. — Виж, искам да ти се извиня.

— Не, аз се извинявам! Бях такава идиотка да изпратя онези имейли — прекъсвам го, преди той да успее да ме спре. — Много съм глупава, не знам какво съм си мислила.

— Не, не, аз бях идиотът! Как мога да не разбера причината, поради която го направи.

Ето че преодоляхме бариерата и сега чувствата ни се изливат.

— Аз не мислех — завършва той, клатейки глава.

Отново настъпва пауза, сякаш думите ни свършиха. Минава цяла вечност.

— Можем ли да се престорим, че не се е случвало? Да започнем отначало?

Очите му търсят моите и аз чувствам как нещо ме дърпа дълбоко отвътре и ме подтиква да кажа „да“, но не мога.

— Не — клатя твърдо глава.

— Не? — той изглежда съкрушен.

Мисля за всичко, което ни се случи — за добрите и лошите неща, и както казва дядо: никога не искаш част от това да си отиде. Защото дори болезнени, нашите спомени и времето, прекарано заедно, ни правят такива, каквито сме, а аз не искам да изтривам нищо от тях.

— Нека да продължим оттам, където спряхме — казвам тихо.

За миг той се замисля, сякаш се опитва да разбере какво става, сетне лицето му омеква, защото разбира.

— А докъде бяхме стигнали?

— Ами, да видим… — Правя се, че мисля. — Срещнахме се, започнахме да се опознаваме, сетне се скарахме… така че… какво следва след голяма кавга…?

Той се усмихва и вдига вежди.

— Сдобряване?

Очите ни се срещат и двамата се усмихваме. Най-накрая след всичко, което се случи, той протяга ръце, прегръща ме и ме притиска съм себе си.

Желание. Това беше нещото, което почувствах на терасата, докато снегът валеше над главите ни, осъзнавам неочаквано, чувствайки го до себе си. Онова усещане, което не можех да определя. Беше желание .

— Обаче има едно нещо — казвам и той спира. — Отсега нататък трябва да бъдем абсолютно честни един към друг.

— Добре, в такъв случай има нещо, което трябва да знаеш. — Той неочаквано става сериозен.

— Така ли? — чувствам паника.

— Влюбен съм в теб, Тес Конъли.

Оооо, чувствам облекчение.

— Не очаквах да чуя това. Всъщност аз съм влюбена в теб.

Докато ме притиска силно към себе си, бутаме вратата. Тя се затваря зад нас, а той се навежда над мен и топлите му устни докосват моите. Целува ме, все едно съм актрисата, която играе главната роля.

Вярвайте ми, това е нещо, което никога няма да поискам да забравя.

Както винаги, огромно благодаря на моя агент Стефани Кабът, на редактора ми Изобел Акенхед и на всички в Ходър за работата, ентусиазма и подкрепата. Зад всяка нова книга стои цял отбор от хора, които работят зад кулисите, и аз ще бъда вечно благодарна да имам най-добрия такъв екип.